Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!!! Боли!!! Едвам дишам!! Задушавам се!!! Умирам!!!  Закашлям се от липсата на кислород и гърлото ми се дере няколко секунди... Вдишвам бързо и надълбоко, издишвам по същия начин. Лицето ми е мокро, солените сълзи вече започват да дразнят кожата ми. Погледът ми се замрежва от тях, не виждам какво пиша... Как можах да го допусна... за пореден път!! Да повярвам в хубавата приказка, да си създам един прекрасен свят, в който най-накрая да съм щастлива... Толкова ли съм наивна, по дяволите?! Няма ли да порасна, да осъзная, че НЯМА да намеря това, което искам... това, от което имам нужда... душата ми се разкъсва, сърцето ми кърви, а разумът ми тъжно гледа и нашепва „Казах ли ти...“

Защо?!!! Няма как да не се запитам, независимо, че знам колко глупав и безсмислен въпрос задавам! Защо пак аз, пак на мен?!! Къде толкова сбърках, на кого толкова лошо направих, че всичко ми се връща с такава сила... Отново ми се стичат сълзите и ми се свива сърцето. Инстинктивно се оглеждам и забелязвам стъклена рамка за снимка. Хващам я бързо и с такава сила я запращам в стената, че парчетата стъкло рикошират и се забиват в ръцете ми. Изкрещявам от болка – вътрешна и външна. С треперещи ръце започвам да вадя и хвърлям парчетата стъкло, а капки кръв да падат като лек дъжд върху пода. Не е болка, а агония!! Крещя и се засилвам да ударя вратата с юмрук. Дъънн! Нещо в дясната ми ръка изпуква и аз я усещам чужда – сигурно съм си счупила кост. В следващия момент идва и физическата болка – отново изкрещявам с последни сили, става ми лошо, в огледалото виждам, че съм пребледняла. Сядам за малко на леглото, но умората ме унася и след кратко лягам. Свивам се на едната страна и продължавам да плача – силно, шумно, истинско. За секунди забравям защо точно страдам. Главата ми пулсира, сякаш мозъкът ми иска да излезе, да избяга от това прокълнато тяло. Мислите ми се преплитат, връщам лентата назад, после се насилвам да мисля рационално. Май успявам. Все още не ми достига въздух, но се чувствам по-лека. Разтрисам глава и се оглеждам – раните ми са оставили петна кръв по белия чаршаф. Трябва да се справя с това, трябва да стана, да изчистя следите и евентуално да ида на лекар, да ми види китката.

След два часа се връщам вкъщи с няколко лепенки и добрата новина за нищо счупено. Казаха ми да почивам и вече да внимавам, като мия прозорците. Трябваше да излъжа нещо. Лягам на новите чаршафи и тялото ми се отпуска изтощено в сатена. Ще се опитам да заспя, да изчакам новия ден. Кой знае, може тогава слънцето да изгрее...