Ако апатията беше синя 2

 Колко ми е познато. Дори редът на нещата вече съм го запомнила. Първо идва г-цата със слънчогледите и се усмихва мноого широко (а усмивката й е наистина заразителна) и аз също се усмихвам, защото тя ми обещава, че ще променя света и ми разказва приказки за света, в който всичко е красиво и пълно с разноцветни близалки. После обаче разбирам, че такъв свят няма и тогава идва разочарованието, а след него и червенокосото момче, което ме убеждава, че всичко е разруха и трябва и аз да руша, за да живея. Показва ми пренебрежението им и крещи, че трябва да ги мразя. После отново идва слънчогледовата г-ца и аз пак летя в облаците.

На вратата между световете се чука. Тихо и някак отнесено. След дългото и провлачено стенание на старото дърво в жълатата стая влиза тропот на токчета, след него и синя рокля последвана от синя коса и мноого бледо (почти синкаво) лице. Една ръка със син лак затваря внимателно вратата. Аз съм объркана. Синята дама сяда на един от столовете и кръстосва крака. Аз съм още по-объркана. Не съм я виждала никога преди.

- Здравей. - тембърът й също е някак синкав. - Аз съм... всъщност who cares коя съм?

- На мен ми пука - проявявам присъщата ми понякога наглост.

- Е, тогава да речем, че съм miss Who cares.

- Мiss коя?

- Miss W-h-o c-a-r-e-s

- Аха. - макар да не слушам много в часовете по английски, успявам да си преведа името й. Може би е нещо като Г-ца на кой му пука?

- Нека да позная - писнало ти е.

- Да.

- А не ти ли се е искало да зарежеш всичко?

- Вените броят ли се?

Явно не разбира шегата ми (не я обвинявам, де. Понякога и на мен ми е нужно много да слушам, за да разбера какво казвам...) и цъква с език.

- Днешните тийнейджъри са просто ужасни. Но who cares, всъщност? Имах предвид не ти ли се е искало да се отървеш от тревогите, мимолетните радости последвани от тъга или гняв? Просто да ги зарежеш?

- И да си направя колиба в някоя гора? (Прилагах нещата, за които г-цата със слънчогледите ме е учила да мечтая).

- Не. Просто да не ти пука за тях. Да ги... игнорираш?

- Може би ми се е искало...

- Би било страхотно, нали? Ако нямаш надежди, няма да се разочароваш, нито ще тъжиш, няма да се ядосваш на войната в Ирак, няма да се чудиш защо хората са такива и няма да ти се иска да ги промениш... - говореше за неща, които би трябвало да ме запалят, но гласът и бе толкова отнесен, приспивен и така далечен... И все пак в него имаше нещо привлекателно, та аз изведнъж осъзнах, че й вярвам (Винаги съм си падала малко наивна). Ставаше ми все по-тъпо, образите на г-цата,на разочарованието и на червенокосото момче избледняват... И на мен просто спира да ми пука. Тя, разбира се, усеща това.

- Искаш ли да дойдеш с мен?

- Къде?

- Who cares? А на теб...

- Не.

Още недочакала моето "Не", тя ме хваща със синкавата си ръка и заедно излизаме през вратата на световете. След няколко светлинни безкрайности се озоваваме в някакъв град. Не ми се иска да го разглеждам. Не ми пука как изглежда. Всички в него са като miss Who cares. Моята кожа също посинява бавно. Но на кой му пука???