Ако можех, бих те сготвила
Ах, ако можех, бих те сготвила. Не бих видяла нищо по-истинско от това да завриш в сърцето ми. Ах, ако можех, никога не бих те пуснала да си отидеш, преди от теб да съм опитала. Ах, само ако можех да се протегна и от тебе да отчупя парче, не по-голямо от крайщника на хляб и ако можех вместо сълзи да поръся мерудия...
Да си храна в ръцете ми и в тебе да се впия. За хапка бих душата си продала. Да си обелената праскова и спускащата се от дланта към лакътя едничка капчица нектар.
Да си череша или пък маслина и все едно костилката каква е, да можех да те спра, да не подминеш, да можех, де да можех, бих го сторила.
Едва ли е любов, така не бих те никога наричала. Това е миг хедонистично настроение, обзело ретината и небцето ми... В противовес на цялата Вселена, не искам нищо вечно, нито душеизвисяващо, а искам само миг на съприкосновение с това, което, гледайки те, си представям.
Ах, ако можех, бих те сготвила... И в парещите ми длани не бих те никога оставила да изстинеш, а никога е много, много разстояние и в него виждам както теб, така и себе си и тъжното, но истинно признание, че някога аз все ще се нахраня.
Да бе сметана или сладолед - да се разтапяш и да те разтапям, да бе от пчелна пита мед и, стичайки се, да полепнеш върху пръстите ми. Да бе презряла августовска диня и взирайки се в тебе, капчици от захар да открия, да бе лимон или пък мандарина и белейки те, пръсти в тебе да забия...
Да бе, да бях, да можех... де да можех...
Ах, ако можех, бих те сготвила - да вриш и да се пържиш в сърцето ми. В средата на Август, сред морско вълнение, под дъх на магнолии с кратко прозрение, да можех да тръгна по бряг с водорасли, да можех да сготвя минути тъй страстни...
Трохичка от теб и щипка пипер на фона на стар и ръждясал фенер, макар да е повече рима, отколкото истина, за този момент бих живяла до скъсване.
© Гергана Янчева All rights reserved.
