АКСИНИЯ

... какви е деца раждала,

раждала, ражда и днес…

Към ресторанта правим малка зала. За отбрани гости.

На стената между двата прозореца съм изтипосал една ниша. Засводена. В нея Къната трябва да направи фигура. На жена. Богиня. Като гръцките, ама да си е българка. Дяла, чука, майстори, а на мен все още не ми харесва. Това го смущава. Майстор е. Работата е хубава. Права, величествена женска фигура, издялана от дърво. Висока около метър. Хубава, а аз искам още нещо.

Отдръпна се и замълча. Изгледа ме изотдолу.

-Какво не ти харесва?

-Не че не ми харесва, но трябва още нещо.

Трябва, но и аз не знаех какво.

Припалвам цигара от цигара и... пред очите ми изплува нещо.

... колата лети. Прав път! Край не се вижда. Накъдето и да обърна очи, поле. Равно, пусто, безкрайно. Степ. Понякога отляво, за миг-два, проблесне вода. Реката. Другият край не се вижда. И отново степ.

-Володя - викам по едно време - наближаваме ли?

-Да, Ваня. Наближаваме.

-Колко остава още?

-Малко, Ваня. Я има, я няма триста километра.

Да, съвсем близко.

-Володя, да спрем някъде да дръпнем по един дим и, ако има нещо като чешмичка, да пийнем вода и да си понаплискаме лицата.

-Добре. Ей сега!

И спряхме. Съвсем скоро. След някакви си четирисет минути. Колата изостави правия път, отби по нещо като път, някакви следи по тревата, направи няколко завоя и пред очите гледката се смени. Земята беше хлътнала на няколко метра по-ниско. Заслизахме и спряхме на дъното.

Чешма. Ниска. Чучурът - на педя от земята. Отгоре - две-три педи зид, от нещо като камък и над него...

Жена! Величествена! Права! Едната ръка отпусната надолу, другата леко свита. На главата венец от цветя.

Не мога да си откъсна очите. Забравих, че съм жаден.

Жена! Бронз! Тъмна, зелена до черно патина. И на тая тъмна фигура, блестят като златни изпъкналите гърди. Полирани!

-Тук никой не минава, без да я помилва - обажда се Володя. - Това е Аксиния.

И ми пояснява, че тук всяка хубава жена е Аксиния. Като Шолоховата.

Пихме вода. Преди да тръгнем и аз помилвах Аксиния. Не разбрах как ръката ми се протегна.

Тая фигура имаше магнетична сила.

След няколко дни Къната звънна и ме извика. Отидох. На статива стоеше богинята. Уж е същата. Гледах, гледах, обикалях около нея и в един момент не разбрах как ръката ми се протегна и я помилва.

На статива стоеше Аксиния. Наша българка.

-Чудесна работа - откъсна ми се от устата. - Ще изпратя да я вземат.

-Ти решаваш, но врътни един телефон на шефа на галерията.

-Коя?

-Националната. Вчера мина от тук. Иска да ти предложи тая работа да остане при него, а за теб да направя копие. Плаща той.

-Толкова ли я хареса! Може да се разсърди, ама нека при него остане копие.

И отказах. От местен шовинизъм. Сложихме богинята в нишата. Това беше последното нещо, което влезе в залата и тя... се превърна в храм.

... търкулиха се няколко години. За залата и богинята се говореше.

Настъпиха превратни години. Властта се смени. Зае се от други. Започна приватизация и по някое време ресторантът със залата мина в ръцете на новоизлюпен властник.

Един ден минавах покрай сградата. Насреща се зададе стар приятел, журналист. Зарадвахме се.

-Ай да влезем, да пием по едно кафе и да побъбрим - вика той - и влязохме. Вътре почти пълно. На етажа отгоре, беше някъква партийна централа, от новоизлюпените. Тук им беше клуба. Седнахме. Шум, врява, спорове, по стените налепени плакати, лозунги. Трещи музика.

Опитахме се да пийнем и да си говорим. Второто беше доста трудно. Окото ми обхождаше залата. Промените са много. Стената, която отделяше малката и голямата зала беше съборена. Насреща между двата прозореца, в нишата, беше празно. Богинята я нямаше... Залата беше кръчма.

Опитахме се да пийнем и да си говорим, но не ставаше. Станахме и си тръгнахме. Отбихме се в тоалетната. Мъжката. Отварям вратата...

... в ъгъла, на пода, зад клекалото, стои богинята. Тъмна фигура от дърво, в жълто зеленикав, плесенясъл отенък.

Аксиния! Нашата!

Опикана отгоре до долу!

Патинирана с пикня!