Александър и Настя

- - - 23.02.1975 г. / 21:00 ч. - - -

 

- „Александър, приятно ми е.” - галантно поемайки нежната й длан между своите, се представи и топло се усмихна.

 

- „Анастасия, рада знакомству.” - с леко смущение момичето отвърна на поздрава и на свой ред ъгълчетата на устните й се раздалечиха в красива усмивка.

 

Срещнаха се на най-обикновена и непретенциозна домашна вечеринка, в квартира приютила малко топлина и разтуха сред редиците еднакви и сиви, почти грозновати блокове. Александър поканен от Сергей се присъедини към компанията, не по-голяма от десетина души. Настя бе приятелка на домакинята, съкурснички в универа. Цяла вечер двамата новозапознали се почти не сваляха очи един от друг - споглеждаха се, уловили вниманието на другия и със свенлива усмивка отместваха погледа си, докато след малко очите им отново се срещаха. Останалите живо обсъждаха последните събития и разпалено спореха на масата, наслаждаваха се на скромната трапеза и минат не минат пет минути вдигаха въодушевени наздравици. Само един-двама от присъстващите отчасти доловиха спонтанната химия между двамата млади, но забелязаното така и не стана тема на потайно шушукане или повод за открити дружески закачки.

 

Александър през цялото време имаше смътното усещане, че е виждал някъде Анастасия, но не бе сигурен дали не са се засичали в някой продуктовый магазин, дали не я е виждал във филм, реклама или изобразена на някой афиш. Възможно ли бе да я е сънувал или поне образ много приличащ на нейния? Нещо в красивата усмивка, нещо в сведения свенлив поглед му бе толкова познато - сякаш ги вижда почти всеки ден, но къде?

 

Две бутилки самогон, буханка черен хляб, буркан кисели краставички, две големи купи картофена салата и винегрет, чиния фино нарязано сало и малко мариновани гъбки не представляваха голяма трудност за компанията и към третия час не бе останало почти нищо. Първоначалното оживление и енергични гласове полека попреминаха в спокойни разговори и кротко наслаждение на топлината от печката - сред леката мъгла от димящи папироси, тихото шумолене на станиол при отчупване на парченца шоколад и деликатния звън на допрели се във взаимен поздрав и уважение рюмки с бяло вино.

 

- „Братуха, почерпи една цигара, моля те. Моите закончились..” - с доволен вид на нахранен от съседката котарак, Сергей се настани удобно на свободния стол до Александър и потрака весело с кибритената кутийка извадена от джоба на елека.

 

- „Разбира се, заповядай. Серёжа, утре рано ставаме, а скоро наближава полунощ. Началството ще ни очаква навреме за инструктажа, не забравяй.”

 

- „Уф, мога ли да забравя каквото и да било свързано с капитан Творожков. Бог мой свидетель, само дето не го сънувам вече - него и уважаемото му кубе. Прав си, лейтенант. Дай ми още само половин час и тръгваме. Тъкмо ще се обадя на Стёпка да загрее колата и да ни вземе.”

 

Попитал домакинята за разрешение да използва телефона в коридора, Сергей набра наизустения номер по шайбата и получил потвърждение се върна при компанията. Вдигна бодро палец нагоре и даде на Александър знак, че всичко е наред. Приятелят му така и не забеляза, отново срещнал погледа на Анастасия.

 

Точно половин час по-късно, извинили се за по-ранното си тръгване, пожелали лека нощ на останалите и с обещания скоро пак да се видят, двамата военнослужещи чакаха в студа пред входа на кооперацията.

 

- „Саша, дай още една сигаретка, а? За последно днес, обещаю..”

 

- „Не бери грижа, като имам - давам. Като нямам, не давам, нали? Ей, пръстите ми измръзнаха..” - вадейки пакетчето цигари от джоба на куртката си, Александър изтърва нещо като малко картонче на земята.

 

Сергей услужливо се наведе в тъмното, вдигна картончето, което се оказа календарче. Джобен формат, удобно за отбелязване, от настоящата 1975 г. Обърна с интерес на другата страна да види картинката и удивено ахна. Лейтенантът взе картончето от ръката му и на свой ред зяпна:

 

- „Не мога да повярвам! А аз се чудя.. цяла вечер - вярваш ли, цяла вечер не мога да си спомня къде съм виждал Анастасия. Тя е нали? А аз съм я носил със себе си през цялото това време.”

 

Сергей поклати глава - едновременно впечатлен от неочакваната находка и развеселен от светлата надежда озарила иначе почти винаги сериозното лице на Александър. Запали с наслада цигара и вкрадчиво, почти небрежно отрони:

 

- „Даа, братуха. Как работят всемирните закони, а? Добър избор, лейтенант! Поздравляю Вас!” - тупна изпадналия в приятен ступор млад мъж и добави: - „Следващият път като се съберем я покани на среща - Анастасия изглежда като добра партия за теб. А и може би е модель на всичкото отгоре?”

 

- „Среща.. каква среща, Серёжа.” - с несъгласие и отчасти със съжаление, Александър поклати глава и духна с досада в шепите си, поне малко да ги постопли. - „С моето постоянно местене от място на място, от база до база, началниците имат думата кога, къде и колко време. Как да..”

 

- „Оо, но моля ти се! Ще кажеш, че каждый месяц си в различна държава и вообще не се прибираш у дома. Та ти половин год си в България, половин год в Украйна.”

 

- „И все пак, шест месеца не са малко. Разстоянието не е добър приятел на взаимоотношенията, как да започна такива..”

 

- „Саша!” - прекъсна го почти ядосано Сергей. Ушанката му поразчупваше сериозния тон на говорещия, с весело веещите се от двете страни на главата му мъхнати уши. - „Саша! Ты видел как момичето те гледа цяла вечер? Видел и свое отражение във витрината на бюфет - досущ влюбил се хлапак, заклева се.”

 

- „Товарищ Мелнюк, не си ли позволявате повече от необходимото?” - страните на Александър едва сега се зарумениха и не толкова заради усилващия се студен вятър, но след секунда добави вече сериозно: - „Толкова много ли си личеше? Наистина ми харесва.. много.”

 

- „Решено е! Следващият път като се съберем, каниш я да излезете само двамата. Без мен, колкото и да ти се нрави компанията ми, лейтенант - тъкмо ще ти останат повече сигареты. А, ето го и Стёпка - идва да ни спаси навреме, с извинението си за превозное средство..”

 

Качили се в ръмжащото возило, сякаш сърдито, че са го изкарали несъобразително в мразовитата нощ, всеки от тримата млади мъже изпадна в своите си размисли. Шофьорът се чудеше дали следващата седмица ще е също толкова студено или в почивните си дни ще може да заведе сина си на езерцето с лодки. Сергей на светлината на таванната лампичка решаваше съсредоточено кръстословица от вестника, който намери на задната седалка. А Александър до него, проследяващ тъмните силуети на дърветата край пътя, бе потънал в приятни мисли за момичето от календарчето. Анастасия. Настя.. Почти неволно погали джоба на куртката си. Дали наистина едни взаимоотношения от разстояние биха могли да оцелеят? Остават му още четири години служба.. Улови се, че самото й име му доставяше приятно удоволствие да го произнася, макар и наум. Настя..

 

- „Твою-ж девизию!” - почти изруга Сергей и сепна другаря си, изтръгвайки го рязко от сладките блянове.

 

- „Какво се случи? Стёпа, да не спукахме гума?!” - препотил се, Александър притеснено отмести поглед от спътника си към шофьора. Уловил питащите му тъмни очи в огледалото, Степан поклати отрицателно глава, сви недоумяващо рамене и възобнови вниманието си върху пътя и снежната мъгла стелеща се пред тях.

 

- „Оцерк.” - промълви ядосано Сергей до него и бучна с раздразнение вестника, с химикала.

 

- „Моля?” - Александър реши, че нещо се случва със слуха му.

 

- „Хоризонтально: „пържена тестена закуска”. Написах мекица вместо поничка, без да видя, че празни кутийки са седем, а не шесть. Водоравно: „кратък разказ”. И заради моята мекица получилось „оцерк”, вместо „очерк”.

 

Александър облегчено погледна надолу към виновната страница и отбеляза:

 

- „Е.. поне имас цетлив поцерк.”

 

Искреният смях изпълнил спонтанно тясното купе, сякаш прибави от така нужната топлина в мразовития въздух и тримата приятели скоро пристигнаха до местоназначението си, в повече от добро настроение. Взели си довиждане със Степан и пожелали лека нощ, двамата военнослужещи изпратиха пърпорещото возило с поглед и се постараха бързо да прекосят разчистената пътечка, водеща към спалните помещения на авиобазата, преди студът да ги скове отново.

 

Вече на сигурно, прибрали се на завет и подкрепили се с чаша горещ чай, приготвящи се за така желания сън преди утрешния наряд, Сергей придърпа с полусънен вид възглавницата си по-близо и я поотупа замислен с юмрук, придавайки й по-удобна форма. Погледна началника си, който навиваше будилника и искрено даде глас на мислите си:

 

- „Жизнь е кратка, приятелю - не ти е нужен Серёжа за да ти го каже, знаеш го. А да намериш спътник в тази жизнь, да се срещнеш със сродната си душа - това е голяма рядкост. Разстояние, разстояние - очевидно има нещо повече от симпатии, и от двете страни. Покани я следващият път на среща, а оттам насетне каквото жизнь покажет..”

 

Така и направи.

 

 

- - - - - - - - -

 

 

Връзката от разстояние не се оказа толкова трудна, колкото си представяше Александър. Всъщност по-сложно се оказа не поддържането на любовта, а озаптяването й. Когато две души са привлечени една към друга като магнит, половин година разделени им се струва като половин век, а половин година заедно им се струва като половин месец. И жадно наваксвайки за пропуснатото, когато наближава времето за нова раздяла - всяка минута до последната е като предпоследна за влюбеното сърце.

 

Александър бе един от най-обещаващите покорители на небесата в Ямболския авиогарнизон „Безмер”. Умелият ас имаше опит с второ поколение вертолети с газотурбинни двигатели. Съвместните учения с бойци от беларуската, украинска и румънска армия го водеха за по няколко месеца служба в Киевския район и му позволяваха да прекарва така жадуваното време с Анастасия. Чуждестранният опит в Съюза му даде допълнително възможността да овладее в последствие пилотирането и на трето поколение вертолети, появили се в началото на 70-те.

 

Настя работеше в местната библиотека, в Куповатое и учеше в универа, по специалност „Конструирование и производство радиоаппаратуры.” Шегуваше се, че като завърши, с придобитите знания ще съумее да сглоби апарат и ще се чуват по частна радиовръзка, само за тях двамата. За щастие гениалният Александър Бел бе изпреварил не по-малко светлия ум на Анастасия Прокопиевна с около век - телефоните бяха изобретени в помощ и на влюбените.

 

- „Саша, а знаеш ли, че първите думи предадени по телефона от Бел са до съседната стая, където се намирал помощникът му Томас Уотсън?” - бе един от фактите, които Настя обичаше спонтанно да споделя с любимия си.

 

- „Интересно, но и логично - няма да говори със себе си, нали? А ти подозирала ли си, че най-ранният известен чертеж на вертолет е направен от Леонардо де Винчи? На мен умът ми не го побира..”

 

При все, че нямаше вечер, в която да не се чуват, писмата бяха важна част от връзката им, от разстояние. Гласът на любимия гали ухото и душата, а изписаните слова подхранват сърдечния ритъм и черно на бяло можеш да засвидетелстваш щастието си - ако някога случайно се усъмниш, че само си сънувал, че то ти принадлежи. Нямаха прякори, с които да се назовават, както някои млади влюбени обичаха да използват. Просто за нея той бе нейният Саша, а за него тя бе неговата Настя. Така и завършваха писмата си един към друг. Александър обичаше да чете поезия и се случваше да подпише страниците пътуващи към половинката, с цитат от харесван поет или поетеса.

 

- „Понякога като гледам луната, харесва ми

да си представям, че и ти я гледаш също.

Нашият взор е мост от нас до небето

и невидима нишка ни свързва.

Дори и да съм на километри от теб,

след залез слънце да се срещнем на луната?”

 

~ Хенсън, Уитни

 

 

Една от любимите срещи на Анастасия бе първата им след края на военната служба на Александър. Последна в „Безмер” за него бе втората половина на 1979 г. и тогава прощавайки се един с друг на гарата в Куповатое, бяха си обещали да отидат за първи път на театър, в неговото родно място. Шест месеца по-късно успяха да отидат на премиерата на „Фантазия на Веласкес.” Студена Декемврийска вечер, а на душата топло-топло..

 

Александър в последствие успя да посее някъде неговия билет, но Анастасия трогателно пазеше своя като заветен спомен. В албума с техни черно-бели и цветни снимки, както и на роднини и приятели, дори с отделение за малки сантиментални частички като обвивка от подарен луксозен вносен шоколад или грузински чай и тем подобни. Александър от своя страна ревностно пазеше календарчето от 75-та година, с лика на любимата и си го носеше навсякъде със себе си.

 

Ямбол бе рожденото място на лейтенанта, но освен него вече нямаше друг жив от фамилия Каракачанови. Когато и редовната служба отпадна от малкото свързващо го с родните места, не бе твърде трудно за него да вземе решение и да заживее с Настя в нейното родно Куповатое. Започна работа като шофьор, а от офицерския състав се случваше да го потърсят един-два пъти в годината, когато пожари и други бедствия изискваха срочната намеса на армията и присъствието на опитни бойци като него и Сергей. С него бяха запазили приятелството си и освен съвместните спасителни мисии, виждаха се за по пиво или си ходеха на гости. Сергей очакваше дете и бе голямо удоволствие да чуеш как досега изразяващият се със страст основно за различните модели вертолети, говори с не по-малък ентусиазъм за нещата, които ще вършат заедно с рожбата си и местата, на които ще ги заведе със съпругата.

 

През годините Александър и Анастасия посетиха Киев, Львов и Одеса, както и Ямбол,София и Казанлък. Младата жена обожаваше цветята и Александър изпълни обещанието си да й покаже красотата на българската роза. Оказа се, че преди време нейна приятелка подработваща като модел и рекламираща различни продукти, не можала да изпълни един от поетите си ангажименти и предложила на ръководството Анастасия като перфектната според нея алтернатива. Така едното момиче успя да избегне неустойките и пукнатина в кариерата си, а другото получи шанса да застане пред камера и ликът й с белия люляк да бъде видян от мнозина.

 

- „Какво нещо е животът, а Насть? Да те нося със себе си и да те познавам, още преди да се запознаем? За нищо на света не бих заменил онази вечер.” - сподели й един следобед, както се разхождаха в парка и я прегърна.

 

- „За нищо не света не бих променила и едно нещо, Саша.” - тя се спря и го погледна сериозно. - „Всъщност.. единствено едно нещо. Този твой вреден навик да пушиш..”

 

- „Настя..” - той махна с ръка и весело се засмя. - „Колко пожари сме гасили, толкова дим ме е опушил през годините, а теб тези малки папироски да те тревожат..”

 

- „Сериозна съм, Саша. Обичам те повече от всичко на света. Бог ми е свидетел, колко се притеснявам, когато те повикат и подлагаш живота си на риск. И колко много ненавиждам тази отрова, с която доброволно съкращаваш живота си.” - младата жена хвана нежно лицето на любимия, прокара пръсти през черната му коса и го погледна тревожно в тъмните очи. - „Разбери ме правилно, Саша. Ти не отнемаш само от себе си.. лишаваш ме и мен - искам възможно най-дълго време да сме заедно.”

 

Смутен Александър целуна силно Настя и я погали по страните.

 

- „Какво правиш с мен, Насть! Така като кажеш, сърцето ми се къса. Обичам те много! Права си, от утре спирам с тази отрова..”

 

 

 

- - - 26.04.1986 г. / 01:25 ч. - - -

 

 

Телефонът проряза тишината на нощта и острият звън събуди първо Александър, който спеше леко и поради закалката си имаше готовността да скочи във всеки един момент.

 

- „Каракачанов слуша!” - вдигна на второто прозвъняване и съненият вид на станалия бързо отстъпи пред съсредоточения взор. Ръката му грабнала молива, записа няколко думи на тефтера наблизо. Взе слушалката и останалата част от телефона, докато слушаше внимателно разви дългия кабел и тихо затвори зад себе си вратата на спалнята. - „Разбирам, товарищ Творожков. Тръгвам. Четиридесет и пет минути, до час най-много. Так точно!”

 

- „Саша..” - като с ръка отърсила съня от клепачите си и открехнала леко вратата, разтревоженото лице на Анастасия пременена в бяла нощница се показа в процепа. - „Саша, какво се случва, къде..”

 

- „Настя, успях ли да те събудя, извинявай! Тръгвам.. първите вече са на място, но имат нужда и от мен. Капитанът нареди да събера целия наличен състав, с момчетата изглежда ни предстои много.. много работа. По дяволите!” - неволно изруга. При все, че се опитваше да е бърз, но не и припрян - Александър се улови, че в тъмното се опитва безуспешно да напъха крак в ръкава на блузата. - „Насть, не ме чакай - ще се прибера късно следобед или привечер може би..”

 

- „Пази се, Саша! Много те моля, не рискувай излишно! Какво точно се е случило?”

 

- „Не знам точно, миличка, не знам.” - закопча горнището и приклекна да завърже кубинките си. - Казаха ми само взрив, пожар. Свикват се и местните доброволци - пътуват и от Куповатое, и от Припят. Има ли достатъчно хора, няма да е по-различно от обичайното..” - за миг хвърли неуверен поглед към тефтера. - „Опасявам се, че обаче.. не. Не, няма шанс. Нищо, нищо!” - целуна Настя и така възпирайки последващите въпроси я прегърна силно, вдъхна от любимия му аромат на косите й и хлопна вратата на дома зад себе си.

 

Останала сама в сумрака на изведнъж странно опустялата квартира, Анастасия се опитваше да успокои страха си за него. Разтревоженият й поглед се спря върху тумбичката в коридора и на жълтеникавата светлина от крушката прочете написаното в тефтера:

 

„47 км. Взрыв, пожар, реактор. Чернобыль.”

 

 

- - - - - - - - -

 

 

Вече на място и хвърлил се почти от раз в борбата с пламъците, в помощ на първите пристигнали - близо четири часа по-късно Александър бе повикан в импровизирания на място щаб. По пътя си натам почти се сблъска на няколко пъти с някого в мъглата от праха и сипещата се пепел - все някой тичаше разтревожено нанякъде или трескаво мъкнеше кофи и разгъваше противопожарни маркучи. Небето над тях сияеше в притеснително яркочервеникав цвят, като от необикновено полярно зарево. На входа на доскоро бялата шатра разпъната насред отломките в пустира, се поколеба дали направо да влиза - дочу гласове отвътре. Макар и приглушено, до слуха му достигнаха няколко изречения:

 

- „Никой в онова помещение не знаеше, че бутонът за спиране може да действа и като детонатор. Защото никой не им каза. Другарю Ахромеев, имаме работа с нещо, което досега не се е случвало на тази планета..”

 

Защитните механизми на съзнанието му не позволяваха да възприеме напълно смисъла на дочутото, но инстинктивно заяви присъствието си, от притеснение да не би да го заподозрат в подслушване. Влезе в шатрата и завари капитан Творожков да говори по червения телефон, седнал зад масичката с чертежни планове на постройките наоколо. Около него на пода бяха струпани купчини отворени сандъци съдържащи големи жълти пакети.

 

Бледото и уморено лище на главокомандващия издаваше, че случващото се е далеч извън рамките на тежките ситуации, в които бяха свикнали да оцеляват. Но запазил хладнокръвие, изправилият се положи слушалката върху вилката на телефона и кратко се обърна към влезлия:

 

- „Докладвайте, товарищ лейтенант.”

 

- „Почти потушихме огнищата и няма риск от разпространение на пламъците. Шестдесет и осем души работят непрекъснато - всички присъстващи продължават да дават всичко от себе си, изглежда че..”

 

- „Шестдесет и осем? Не съм получавал доклад някой от нашите да се е лишил от живота си. Един липсва от подопечните ти, лейтенат - кой не е налице?”

 

- „Мелнюк, товарищ Творожков. Сергей Мелнюк. Позволете само да напомня, че разписахте молбата му за отпуск в средата на месеца, остават му още няколко седмици със семейството в Киев.”

 

- „Вярно. Изглежда напрежението..” - капитанът прокара ръка през бледото чело и морно въздъхна. - „Товарищ Каракачанов. Екипът виновен за.. екипът намиращ се в работните помещения на станцията, докладва за един загинал сред техните. Също така паникьосано ни уведомяват, че що е останало от ядрото на реактора все още тлее, независимо от усилията ни. Време е за по-крути мерки..”

 

- „Слушам, товарищ капитан.”

 

- „Събираш момчетата, сваляте униформите и се екипирате със защитните облекла.” - посочи сандъците наоколо. - „Избери десетина от тях да премахват с лопати и ломове най-едрите отломки графит от покрива на трети реактор. А останалите.. силата на водата се изчерпа и е безпомощна пред това, с което си имаме работа. А трябваше така да започнем още в началото, но не ни предупредиха..” - говорещият отправи изпитателен поглед на зачервените си очи към събеседника. - „Лейтенант, умен човек си - знаеш за какво говоря.. поне подозираш какво се случва.”

 

- „Мисля.. мисля, че да, товарищ Творожков.” - хлад обхвана сърцето на Александър, леден дъх сякаш докосна гърба му и прокарал мразовити пръсти по зачервената кожа на лицето и ръцете му, с резкия повей на вятъра развяващ плащеницата на шатрата, изостави двамата мъже вътре.

 

- „Пясък, борна киселина и олово. Разпределяш по двойка от нашите във всяка „птица”. Не пренатоварвате вертолетите, но качвате максимално много - един след друг, един след друг. Внимателно да не закачите някой от крановете в близост - прахът започва да сляга, видимостта отгоре би трябвало да е достатъчна.”

 

- „Так точно, товарищ капитан.”

 

- „С теб поемаме първия курс, останалите да ни следват. Заемам мястото на Мелнюк - горе ръководството знае всичко до момента, ако не и повече от нас - в гасенето ще съм по-полезен отколкото тук. Имаме близо още четири часа преди да пристигне новата смяна и ви отмени.”

 

- „Разбрано, товарищ Творожков. Разрешете да изляза и да събера момчетата.”

 

- „Позволявам.” - капитанът свали фуражката си, извади един от големите пакети, разкъса опаковката и извади жълтия костюм. Започнал да разкопчава куртката си, за последно добави: - „И лейтенант..” - при все събрал кураж, гласът на главокомандващия потрепна и в привидно спокойния поглед проблясна отчаянието на обречеността: - „Бог с нами!”

 

 

- - - - - - - - -

 

 

След общо почти десет часа борба с пламъците и отломките, смъртно уморен и почти целия почернял, Александър пътуваше обратно към вкъщи. Натискаше газта до дупка, зачервените и в сажди ръце стискаха здраво волана, тъмните очи наблюдаваха внимателно пътя. Надяваше се да не заспи от изтощение. Ако зависеше от него.. настояваше да остане още и да помага с каквото може, но нова смяна пожарникари, военни и доброволци замести предишната. Бяха го пратили под разписка за задължителен престой в лазарета, но той тайно се отклони от пътя натам и пътуваше към Куповатое.

 

Свикналият на изключително натоварване ум и способността му да действа без излишни въпроси, хладнокръвно в критични ситуации се бяха пропукали и пробоината се запълваше с все по-нарастващо безпокойство - тревожното усещане за голяма беда не го напускаше. Сякаш е закъснял страшно много, закъснял още преди изобщо да е тръгнал - още преди звъна на телефона през нощта.

 

Притесняваше се за Настя. Бе подочул, че едва на следващия ден ще започне евакуация в обсег от тридесет километра. По пътя си остави зад себе си неколцина от уплашеното и незнаещо какво се случва население, които недоумяващо проследиха как профучава покрай тях с колата. Сякаш не бяха сигурни дали и те да не се отдалечат по живо по здраво от зоната на огнището. Стана свидетел и на крайно противоположна реакция - видя как двадесетина души от най-различна възраст просто си стоят навън с лица към небето и наблюдаваха в невинен захлас сипещата се отгоре им пепел. Като от вулкан, но наблизо вулкан нямаше.. Най-радостни бяха децата - весело чуруликаха, ловяха белите прашинки с език, със светнали очи правеха снежни ангели и чертаеха сиво-черни линии по ръцете и лицата си..

 

Куповатое бе на почти петдесет километра от Припят, но сърцето на Александър биеше притеснено. Десетки тонове пясък, борна киселина и олово не се изсипват току така, нещо страшно се бе случило или тепърва предстои? Да хванат през нощта влака за България, да се приберат в Ямбол, по-далеч от тук..

 

Закашля се изведнъж и за малко да изгуби контрол над управлението на возилото. Този хрип в дробовете, пустият пушек. Въпреки неясното безпокойство завладяло съзнанието му, опитваше се да се увери, че всичко ще е наред. Неговата сила бяха авиацията и Настя, но някога едвам бе покрил нужния успех по химия - просто не му беше достатъчно интересен предметът. От общите му познания, жълтите костюми вероятно са ги опазили, но как никой не попита защо четири часа преди това не носеха защита от радиацията? След дъжд, качулка? Какви последствия ще има за организма?

 

Потисна с усилие паниката си и си наложи да даде ход на по-позитивни мисли. Слава богу, вече почти е овладяно положението, момчетата ще се справят с останалото. Последиците ще са големи за местните и предполагаше, че поне няколко месеца ще са необходими за връщане към нормалния живот, но властимащите ще се погрижат за народа. Искаше да вярва в това. Видя първите познати дървета водещи към центъра на Куповатое и въздъхна с облегчение, още малко. Вече се предприемаха последващи мерки: капитан Творожков бе останал на място да чака маршал Ахромеев. Бе получена информация, че сформираната комисия за борба с чернобилската авария пристига още днес. Очакваше се, че след като комисията установи щетите, ще нареди да бъдат развърнати цели поделения на въоръжените сили. Александър бе дал своя принос в първите най-страшни часове - не очакваше да го повикат отново, освен да го потърсят за обяснение - защо е нарушил пряка заповед на капитана за престой в лазарета.

 

Стигна до познатия кладенец, на две пътечки от дома им и изгаси колата. Зачерпа с треперещи ръце дървеното канче от ведрото, дълго и жадно пи. Опита и да поизмие дланите си, кожата му бе придобила още по-наситен червен цвят и се бе подула, болеше го и сърбеше. Надяваше се целебното домашно мазило на Настя от ромашка да помогне и този път - обикновено почти чудодейно охлаждаше и успокояваше раните.

 

Догади му се и нещо се раздвижи в стомаха му. Приседна за минутка на наредените камъни, да се посъвземе. В гърлото му все още беше неприятно сухо, като че пепелта от реактора бе полепнала по него и долавяше странна усилваща се болка в жлъчката. Подсуши устните си с крайчеца на ръкава и примлясна - от часове изпитваше странно боцкане по лицето и имаше неприятен метален привкус в устата.

 

Бавничко, да не разрани допълнително кожата си, порови в джоба на гърдите си и извади пакетчето с цигари. Една едничка е останала. Усети и очертанията на познатото картонче - в тази суматоха, в битката на живота над смъртта, цяло чудо е, че не си е загубил календарчето. Настя.. Неговата Настя. Мина време докато помътнелия му поглед установи, че няма кибрит. Усмихна се. След толкова бушуващи пламъци, сега да няма с какво да си запали. Не.. всъщност не искаше да пуши. Смачка цигарата и изсипа разкъсаните остатъци в пакетчето. Искаше само да се прибере при Настя и това е. Не от утре - от днес няма да пуши, стига толкова си е скъсявал живота - колкото се може повече време с любимата, беше права както винаги..

 

Тръгна да става и почти успя, но поизправен изведнъж коленете му поддадоха и се свлече на земята. Отново кашлица раздра дробовете му и пристъпът почти го задуши, с мъка накара танцуващите искрици под клепачите му да изчезнат. Посъвзел се след минутка-две, понечи да приседне и с учудване забеляза как кожата на ръцете под саждите от зачервена придобива все по-морави багри и на места образува грозни жълтеникави мехури. Нещо не беше наред, нещо много не беше наред.. Изгуби съзнание.

 

 

- - - - - - - - -

 

 

- „Чувате ли ме добре, госпожице? Не е препоръчително да се намирате тук.” - като през дебел слой вата стигна гласът до ушите на Анастасия, под премигващата жълтеникава светлина в лазарета. - „Каракачанов Александър? Да, това е той.” - Човекът в бяла престилка посочи бинтованото тяло на леглото, изолирано в стъклената кутия. - „Съжалявам да Ви съобщя, но е бил изложен на свърголямо количество радиация. Бих Ви излъгал, ако кажа, че му остава.. повече от ден.”

 

- „Как допуснахте да се случи това?!” - младата жена в истеричен пристъп се хвърли и заудря с юмруци гърдите на фигурата пред нея, избухна в безпомощен плач. - „Зверове! Как допуснахте това да се случи?!”

 

- „Не сме виновни.. ние. Съжалявам..” - с твърдост, но без излишна груба сила, китките й бяха спряни от говорещия, който отстъпи с уважение крачка назад. - „Съжалявам, под силна упойка е - от време на време идва в съзнание, но може.. може и да не Ви познае.” - медикът поклати тъжно с глава и добави. - „Вашият Александър е силно радиактивен и при него може да се влиза само със защитно облекло, за не повече от минута. Гама лъчите..”

 

- „Насть..” - дрезгав възглас достигна до тях от заграденото помещение. Бинтованата глава се бе извърнала към тях, леко надигната и изпод марлята гледаха две тъмни очи. До болка познати и топли, но със стряскащи жълтеникаво-червени жилки на бялото и ясно доловимо мъчение в дълбините на зениците.

 

- „Насть.. беше права..” - с труд отрониха напуканите лилавеещи устни и през болка се опитаха да изобразят усмивка. Дробовете на Александър със свистене поеха въздух преди да продължи - „Беше права.. за сигаретките. Виж докъде.. се докарах.”

 

- „Боже мой, Саша! Как може да се шегуваш в това състояние?!” - дъхът на Анастасия замъгли стъклото. Беше се прилепила до него и с ужас умът й се опитваше да й даде логична представа за това, което вижда. - „Как.. защо се случи?!”

 

- „Все някой.. трябваше, а не ни.. предупредиха.. навреме.” - наситеножълти петна простъпваха под лентите бинт, на моменти крайниците на лежащия потреперваха като в изпепеляващ жар и в сковаващ студ едновременно. -„Тази клетка.. тази преграда е да не навредя.. на други.”

 

Краят на изречението изчерпа силите на говорещия, той отпусна глава и с труд си пое нов дъх. В шок любимата му не проговори и само гледаше с широко отворени очи, усещаше как отново ще заридае всеки момент. Погледът й срещна отново този на Александър и преглъщайки с мъка той продължи: - „Това стъкло.. то е акрилно оловно.. казаха, че възпира.. гама лъчите. Отвън си в безопасност.. но вътре тук..” - глухо клокочене в гърлото прекъсна с усилие процедените думи и той се закашля силно. Апаратът прикачен с тръбички от двете му страни, бе впил абокати в ръцете му и машината ритмично жужеше, пиукаше на интервали и като че отмерваше всяка изминала минута от малкото останали песъчинки в часовника на младия мъж.

 

Като в сън Анастасия проследи как две фигури в жълти скафандри, като че принадлежащи на друга планета или реалност, отварят вратата на прозрачния куб и влизат в помещението. Едната разтвори капака на металната кутия, която носеше, а другата фигура с дълги щипци хвана една по една всяка дреха на пострадалия от захвърлената купчина на пода и ги сложи вътре. Запечатаха кутията като че носеха взривен материал и излязоха. Скоро не остана никой в тази част на лазарета, освен нея и Александър. Разделени от стъклената преграда, едновременно толкова близо един до друг и на болезнено дълга дистанция. Нямаше сила на света, която да накара Анастасия да се прибере у дома и тя остана да бди над него. Макар и на разстояние, по-поносима за нея бе мисълта, че е само на два метра от него, а не на километри в опустялата квартира.

 

Към дванадесет през нощта Александър се задави отново в мъчителна кашлица и изпадна в силни гърчове. От отривистите му движения, тръбичките от дясната му ръка се отделиха от абоката и увиснаха безполезни от апарата. Опита се да се обърне настрани и да свие крайници, в надежда, че болката и разяждащият огън отвътре ще намалеят. В мъглата разстелила пипала в трескавото му съзнание, не премери движенията си и падна безпомощно от леглото.

 

Анастасия събори стола, на който седеше, скочила от него и за момент не се поколеба дали да вика за помощ - удари с юмрук бутона за отваряне на вратата. Премина светкавично през прага на стъклената кутия и сграбчи раменете на Александър. Обърна лежащия по гръб и положи главата му нежно в скута си. Нов пристъп на кашлица накара мъжа да се свие в почти ембрионална поза и обилни пръски кръв оцветиха в алено белия плод. Нещо глухо изтрака и Анастасия в ужас видя два изпаднали с корените зъба върху плочките. Александър горящ в треска, стенеше неразбираемо под бинтовете и дереше с пръсти марлята по гърдите и корема си, като че искаше да издълбае и отдели мъченията от разлагащата се плът, да се отърве от тях. С цялата си сила, на която бе способна, тя спря движенията на китките му със своите и го потегли нагоре, в усилие да го качи обратно на леглото. На третия опит успя. Обърна го настрани и се огледа. С бутане и приплъзване бавно доближи шкафа с медицински консумативи и инструменти до леглото, за да му попречи да падне отново. Легна до него от другата страна и го прегърна.

 

Едва около час по-късно очите на неимоверно страдащия се отвориха и през пурпурната завеса обхванала съзнанието му, Александър за последен път в този живот ясно разпозна любимата си. Виждаше моравите петна простъпили с отровна неумолимост по розовите й нежни страни и направи опит да я погали - мускулите почти не му принадлежаха, вече отказваха да се подчиняват на мисълта. Докосването на останалите без нокти пръсти бе по-нежно от допира на пеперудено крило. Окървавените устни успяха да отронят с цялата си вложена любов от все по-бавно изпомпващото кръв сърце: - „Насть.. моята Настя..”

 

Утрото завари двете тела в лазарета, сгърчени в прегръдка - като застинали фигури изровени изпод вулканичната пепел и лава заляла обречения от момента на раждането си Помпей. Обилните петна от кръв под тях, контрастираха върху белите болнични чаршафи - като листенца рози разпръснати щедро върху снежна покривка. Слънчевите лъчи проправиха своя път през прозореца и танцуващите частички прах, топло погалиха нечувстващата вече обезобразена кожа и осветиха лобното място на клетите души, насила напуснали този жесток и несправедлив свят. Въздухът навън - студен и тежък, бе разтревожен от ужасно закъснелия протяжен вой на сирени. Високоговорителите тепърва съобщаваха на местните жители за наредената принудителна евакуация и ги приканваха без много приготовления да напуснат спешно родното си място..