Делфини край Азорските острови

ІІ

%

   Липсва ти делфинът, казваш... Че защо? Виж колко ти е подреден домът сега, беше ти омръзнало да гледаш разхвърлени по паркета чорапи! Утре, като замине и синчето, ще стане още по-лесно! Никакво разсейване повече, пълно отдаване на борбата със световната икономическа криза и нейната сянка върху твоя бизнес!

   А Джак няма какво толкова да го мислиш! Това глупаво куче не може така безнаказано да беснее и да ти гризе маркучите за поливане! Нали не ги купува то, изобщо не му пука по какъв начин си изразява мъката! Пада му сега на този черен дявол да седи цял ден вързан! Така де, крайно време му е да се научи да тъгува като хората!

%

   Колко пъти да ти пиша, че на мен всичко ми е лесно! Просто да ми завиди човек!

%

   Не аз, ти извинявай! Отдавна знам как жестоко хапя понякога! Стискам зъби, за да не смутя някого с виковете си от болката, която ме яде отвътре, а не усещам, че пръстите на същия този някой са между зъбите ми... Ти също го разбра на няколко пъти! Извинявай още веднъж!

   Трета вечер  нямам време за чашата сандия с лед, която си бях обещала.

   Снощи, тъкмо се бях наканила вече да си я приготвя и да и се насладя, един много специален за мен приятел ме „пипна„ тук, в Скайп и се отплеснахме в чатене. След това, само като помирисах възглавницата и  заспах като къпана. Сутринта скочих  в 5:30 сутринта, сякаш някой ме избута от леглото, грабнах химикала и „излях” на листа това, което ти изпращам като прикачен файл. Моля те да го отвориш, когато откраднеш малко свободно време от трескавото си денонощие. Преди това обаче ми се иска да ти напиша няколко думи за този мой интернет другар.

   Запознахме се с него през януари тази година.Чатихме си един ден със Светочка, ближехме си раните, както честичко си правихме с нея и тя ми каза:

   -Имам тук един приятел. Българин, бивш летец, сега пенсионер. Много харесва твоите стихове. Мога ли да го свържа с теб?

   -Аз летя само насън, Светочка! От самолети разбирам долу-горе толкова, колкото от компютри (хе, хе!) Но щом харесва стиховете ми, със сигурност ще намерим допирни точки и теми за разговор.

   Оказа се, че с Бреговия капитан, както се нарича той в Скайп, носим едно и също име и сме родени в един и същи град с три години разлика във възрастта. От официалното „Вие” минахме на дружеското „адаш” и няколко дни след това ми „дойдоха„ стихове за него, а след месец-два - други.

   -Ще ти посветя един цикъл, адаш - казах му веднъж, сама не зная дали на шега, дали на истина. - Ще го нарека „нелюбовна лирика” и ще го издам в милионен екземпляр! Сигурна съм, че за три дни ще свърши!

   Сега вече се чудиш и маеш защо те занимавам с тези глупости, нали, Петкана! Сякаш не знам какъв огън ти гори на главата, ами...

   Правя го единствено заради думичката”пенсия”, която ти не пропускаш да споменеш, когато пишеш за делфина. Но почети още малко, за да ме разбереш!

   Външно адашът има всички признаци, за да бъде описан като успял, дори преуспял за българските стандарти мъж. Добра пенсия, която получава от 40-годишен, тоест – още в разцвета на всичките си сили, туристически комплекс на нашето черноморие, агенция за недвижими имоти... Пътува по цял свят, а до него винаги има залепена някоя от тези  дълкокоси и дългокраки нимфи, които, само като ги видиш, дори да си 100% жена, ти се дощява да си поне за миг мъж и да я гушнеш.

   Въпреки всичко това от редовете, които той пишеше по екрана и от лицето му, което ме гледаше от многобройните снимки, които ми изпращаше, струеше такава „сивотия”, както той я наричаше, че я усещах физически в стаичката си тук, в Мадрид.

   -Всичко си имам, адаш! - стенеше той. - Въздух нямам! Да знаеш само как ми е писнало от софри и топли стаи! Небе ми трябва на мен, небе!

   -Да знаеш, че ще изчезна! - закани се веднъж. - Ще се скрия от всичко и всички! Само на теб ще се обаждам тук!

   Скоро след това го направи. Потъна се като подводница за три седмици  и ни вест от него тук, ни кост. Тъкмо когато вече се канех да му звъня на GSM-a, да видя дали е жив, той се появи отново с... насинено и покрито с лепенки лице. Отишъл нашият  в Норвегия на гости на един свой приятел  и бизнеспартньор и се върнал... европейски шампион по скокове със сноумобили!

   -Отидох да погледам, адаш! - написа ми той. - Записах се за участие на шега, това щеше да ми е четвъртото качване на такава машинка. Погледнах небето, преди да се засиля... Казах си: ”В теб съм!...” И така!!! Скочих 8.40м, а предишният рекорд беше 7.80 метра.

   Да знаеш само каква тишина настъпи, като съобщиха резултата! Всички наведоха глави, но... дойдоха и ме поздравиха! Едно само ме болеше в този миг: че няма там нито един българин, да ме види!

   -Почувствува ли се отново жив, адаш?

   -Напипа ме на болното място, адаш! Аз отново съм жив!

   Че кой друг, ако не аз, ще го напипа? Такъв луд скок можеш да направиш единствено, ако си лудо влюбен в живота, или той съвсем ти е омръзнал! При него, за моя най-голяма жалост, беше второто!

   Скоро след това адашът се качи на състезателна кола (виж го как се е изпъчил на снимката, като Мечо Пух е с този гащеризон) и  пропътува половината Европа, за да... счупи ръката си на рали в Португалия! Появи се тук, за да поплаче над лошия си късмет и отново изчезна. Снощи най-сетне поговорихме след едномесечното му отсъствие.

   В момента, слава Богу, всички кости по тялото му са здрави, но духът му отново е стегнат и едва диша. Самата аз не знам как предпочитам да го виждам - бинтован и ухилен, или жив  и здрав... пенсионер. Тази дума го гори отвътре като жив огън, Петкана!

   Когато пишех стихчето тази сутрин, беше пред адаша, затова и стилът е един такъв уж шеговит, уж лековат, а всъщност... Не знам дали това е поезия, но със сигурност е светло чувство и той  го усеща с всяка клетка на тялото си. Интересно обаче как и защо между редовете се е промъкнал  и един делфин! Много интересно...

   Моля те, прочети го, когато имаш време!

   П.С: Поздрави сестрата на Светочка, като се срещнете следващата седмица! Кой знае защо, продължавам да изпитвам към тази съвсем непозната за мен жена някакво странно чувство. Моята интуиция отново се опитва да ми каже нещо.

   Ако не се чуем дотогава (зная какво ти е сега на главата), приятно пътуване! Ще те помоля да ми направиш и ти няколко снимки от Москва Иска ми се да видя града и в частност - изображенията в метростанциите през твоите очи.

%

   Благодаря за красивите снимки!

   Съвсем скоро в един от тези ежедневници, които всяка сутрин усмихнати момичета и момчета раздават на пътниците на метрото в Мадрид, прочетох, че Москва в момента е най-скъпият град в света. Не зная доколко тази класация съответствува на действителността. В едно обаче съм убедена: че той е на едно от първите места по красота!

   Толкова се радвам за децата на Светочка! Остават да живеят на такова място!

   Откровено казано и мен нещо ме прободе отляво, когато прочетох, че още на втория ден са сменили обръщението „леля” с „мама Олга”! Изглежда Светочка липсва повече на мен, на жената, която никога не я е виждала, отколкото на родните ù...

   Но ти си съвсем права, разбира се! Всичко тече. Животът продължава.

   Значи, ти също оставаш в Москва...

   Щом така си решила, добре! Кой друг, ако не ти самата, ще знае какво да направиш? Аз съм доволна, че си постигнала мир със себе си и за първа нощ от месеци насам си спала дълбок сън! Имаше спешна нужда от това! И двете помним, че Светочка спеше не повече от 3-4 часа в денонощие и видяхме как завърши всичко.

   Стискам палци за съвместното ви начинание с „мама Олга”. Мислено ще бъда с вас на откриването на магазина  в Москва и ще лисна едно медно бакърче с бистра вода пред нозете ви, когато тръгнете да режете лентата. Добра жена е сестрата на Светочка! Лицето и грее на снимките с децата,макар, че очите и...

   Гледам я и си мисля как моята интуиция още веднъж не ме подведе...Но това е друга тема.

   Знаеш ли, боли ме малко за Антонио. Все се надявах чудото между вас да се получи и вие да върнете вярата ми в приказката за Пепеляшка! Очевидно новата икономическа обстановка в света е създала нови приказки. Може би  принцовете, улисани в работа, не забелязват, че мечтите на техните принцеси вече са други и отдавна вече никой не ги очаква. А може от преумора да грешат и да  бъркат времето и мястото...

                                                                         ІІІ

%

   И какво очакваш сега? Да те оставя да плачеш на рамото ми и да плюя с теб по Антонио?

   О, не! Лъжеш се, Петкана! Много жестоко се лъжеш! Нищо не си разбрала от това, което писах тук толкова дни и нощи! Но и на мен ми се пада, като си играя на Даскалица Пена и си въобразявам, че някой ще ме чуе!

    Не, азорецът не е  сложил край на всичко! Сложи го ти, преди това „всичко” да е станало „нещо”. Не му даде шанс да направи поне няколко стъпки, да опита почвата под краката си. Казано на женски език, ти направи аборт по желание!

   Това беше твое право, животът си е твой и можеш да правиш с него каквото си поискаш. Не можеш обаче да искаш от мен  да ти стисна ръката и да те поздравя! Напротив! Аз поздравявам Антонио, че е събрал сили и е изтрил името ти от списъка на своите Скайп контакти. Този негов акт ме изпълни с надежда, че не съм единствената  на този свят! Че, слава Богу, все още се намира тук и там някой и друг ненормален като мен, който упорито отказва да замени добрата стара любов с модерния и безболезнен виртуален вариант!

   Хубавичко го беше решила, нали? Ти си оставаш в бляскавата, космополитна Москва и животът ти си продължава на пълни обороти, несмущаван от нищо! А ако ти потрябва нещо по-романтично - щрак! копчето и малко чатене със загубилия ума си азорец! Не много дълго, обаче, защото заетите бизнес личности трябва да си лягат винаги навреме и да спят добре, за да бъдат със свежо лице и бистър ум!

   Защо не изпратиш този любящ делфин при мен, момиче?

   Всъщност, това е чудесна идея!

   Така всички ще са доволни! На теб няма да има кой да ти пречи да си решаваш проблемите, а за мен те няма да имат повече никакво значение! Можеш да ми изпратиш  и черния дявол  Джак! Тук нямам скъпи маркучи за гризане, но имам друго, което на него толкова му липсва!

  „Защо НЕ  аз? Какво трябваше да направя?” - питаше отчаяно Светочка.

   Дано поне тя да е намерила отговора... Поне тя...

   Опитвала ли си се да отвориш на някого очите с пръсти?...

  %

   Извинявай! Снощи отново те захапах, нали? Стиснах зъбки, а твойте пръстчета бяха  между тях.

   През тези дни  от годината винаги съм така. Днес е годишнина от смъртта на моя свекър. Обичах този мъж и му казвах „татко” до последния ден от живота му. Неговият син отдавна вече е „бившият ми съпруг”, но той си остана моят свекър. Често го сънувам и разговарям с него за всичко, както когато беше жив. Признавам, че докато беше жив, го слушах с  половин ухо и усмивка на устните. Сега, когато съм готова да слушам, вече  няма кой да си губи времето да ми говори.

   Много ми се иска да ти напиша един от неговите разкази тук и сега:

   Било през 50-те г. на миналия век - следвоенни, полугладни, усилни. Съседът на моя свекър останал вдовец, с малко момченце и си довел жена, вдовица и с момченце  като него, да се гледат всички заедно. Мъжът работел в новообразуваното ТКЗС, а жената гледала децата, къщата и двора.

   Една сутрин двете момченца играели навън. Били направили сами огромно хвърчило и му се радвали. Жената излязла от къщата, усмихнала се широко на завареното дете и ласкаво му казала:

   -Браво, майка! Какво хубаво хвърчило си направило! Иди сега  на баира, да го вдигнеш на небето! Цяло село да види какъв юнак си!

   След това се обърнала към нейното дете и го хванала здраво за ухото:

   -А ти, глупчо - вътре с мене! Да... ти дам да ядеш!”

   Доста години са минали оттогава. Напълнихме къщите  си с хвърчила, най-различни по големина и цвят. Мечтателите полетяха с тях в небето, забогателите си платиха и отидоха чак в космоса. Мързеливите пък измислиха дистанционно управление, за да не се налага да стават от продънения от лежане диван в хола. Поиграем си с едно, омръзне ни, захванем се с ново, видим по-нов модел и... сменим и него. И така - до края.

   Сякаш всички сме порасналите заварени юначета на мащехата, татко! Не спираме да гоним вятъра по баира! Но, скрито дори и от самите себе си, все търсим ръката, която ще ни хване за ухото и ще ни вкара в дома ни.

   А под престилката на сърцето ù ще има скрито парче хляб  ЗА НАС, ГЛУПЧОВЦИТЕ!

  Отново влязох в ролята на даскалица Пена! Извинявай! Този път твърдо обещавам, че е за последно. Няма да тегля за ушите и да те вкарвам в час! Излишно е, ти изобщо не ме слушаш! Но може би така е по-добре! Днес учениците знаят много повече от старите учители. Явно  уроците по просто, човешко щастие са морално остарели и съвременният човек  с право ги е изхвърлил от употреба.

   Преди години се смеех на случките, които разказваше моят свекър. Сега говорих аз под насмешливия ти  поглед. Кой ли ще се смее последен? И кога?

   Дано поне Светочка да е научила  отговора на този и на всички останали въпроси, които ни измъчваха!

   Колко ми липсва сега моето зелено фарче! Колко ми липсва!

Крайно време е да опитам вкуса на сангрията. Поне няколко глътки,  просто да заспя и да забравя всичко и всички!