През вратата в задимената стая влезе Тя. Беше облечена в дълга червена рокля, която извиква в съзнанието мисли за грях и порок. Когато направи крачка, за да пристъпи напред, финият плат очерта нежните, женствени извивки на бедрата и, загатнати под булото на предразсъдъците. Очите и... Какви очи имаше само. Големи, кафяви, меки и дълбоки, с поглед на изплашена кошута. А миглите и пърхаха като пеперудени криле, подгонени от пролетния вятър. Абаносово черните и коси, сякаш мек атлаз, се спускаха на тежки вълни по изящните очертания на гърдите и, които при всяка крачка се полюшваха нежно и красиво. Когато заговори, се загледах в устните и - меки и влажни, издаващи най-прекрасния, най-благоговейния звук, който бях чувала. Сякаш кацнали под леко издадените и скули, леко зачервени от все още студения ветрец. Ах тази рокля... Подчертаваща идеалните форми, красивите извивки и женствеността и, а всъщност скриващи толкова много от млечно бялата и кожа. Да, Анастасия беше красива жена и признавам, ревнувах от нея, но се примирих, защото разбрах, че не можеш да мразиш такъв неземен ангел.