„Трябва да има авариен режим – мисълта му се стрелва по спомените от института – защо не го откривам, по дяволите!? Дали пък не е в тая настройка – продължава трескаво да натиска въображаеми сектори от малък, мобилен екран – Хибернация, заспиване, блокиране, автоматизиран стоп, Състояние на Сигурност! Това трябва да е!
– извиква победоносно, докато цялата околност се осветява от виолетови мълнии. Всяка една плазмена светкавица подържа синкавия послесвет така, че сиянието остава постоянно и с увелиаващ се интензитет. Андрей стиска малката машинка, свързана с гъвкаво кабелче към конектор в тила на робота и с последната си останала надежда натиска малко червено прозорче върху екрана ѝ. Освен краткото премигване на изкуствените очи друга реакция не последва – Мамка му! Хайде бе, непотребна тенекийо, изправи се де! – изрита безжизненото метално тяло с вид на инфарктен старец, полегнал на масивна метална кутия с вдигнати безпомощно ръце и крака. И сега не последва нищо – Андрей натиска треск ...