Ангели

         Казват се ангели. Защо? Да не би да са по-добри? С какво са заслужили това прозвище? С постижение, за което всички са чували, освен мен, разбира се. Затова, че са ТАМ, а ние тук. Заради крилата, пухени и бели в мечтите на децата, розови и прелитащи в бляновете на подрастващите, сиви и обикновени в ежедневието на зрелите, черни и неизбежни в бъдещето на възрастните. Заради  лицата, с които ги описваме - чисти, искрящи и добри. Но дали наистина изглеждат така? Дали изобщо съществуват? Може би преди да си отидат са били тук, с нас. Ала с обиди и закани сме ги нагрубили. Сега не са тук. Ние не ги виждаме, не ги чуваме, не ги искаме, не ни трябват. И ето я нашата грешка. Не ни трябват? Защо? Ако не ни трябват ангели, трябват ли ни убийства, грабежи, нещастие и всичко лошо споходило ни?

         Ангели има... макар да не сме безгрешни, ние сме такива. Полагаме, ако можем и ИСКАМЕ. Мечтаем за по-добро бъдеще, за да се върнем... да се върнат... кой е казал, че ангелите не грешат? Те са ни оставили физически, това е грешка... спорна грешка... ала те са в сърцата и така истината е някъде по средата.

         Ангели има... ние сме такива, ако повярваме, че съществуват!