Jan 25, 2019, 12:20 AM

Ангелогласната 

  Prose » Narratives
896 5 10
11 min reading
Когато тя се роди, не заплака, както плачат всички други новородени, но големите заплакаха.
Имаше нещо в гласа й. Напомняше песен, но макар все още не беше истинска песен, трогваше повече от истинска песен. И тъй като сърцето й, още тогава беше безкрайно отворено, а сетивата й изострени, тя усети, че не бива да разпуска гласа си, за да не кара хората около себе си да се чувстват така особено.
Растеше и мълчеше. Мислеха я за няма. Можеше да говори, но гласа си заключваше зад тежката метална врата на волята си, не по-малко силна от нотите в гласа й. Родителите й малко се срамуваха с нея, много не я обичаха. Искаха здраво и нормално момиче. Децата не искаха да играят с нея. Растеше самотна и тишината напомняше песен, песен на която искаше да приглася, ала не смееше.
На седмата си година намери свое място в гората. Толкова тихо и закътано, че никой нямаше да я чуе. Там запяваше. Не с човешки думи, а с думите на дърветата и тревичките, с думите на формата, които рисуваха извивките на гласа ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Христина Мачикян All rights reserved.

Random works
: ??:??