Ангелогласният
Надмина по майсторлък тейко си Райчин. От дете се очупиха ръцете му да извайват най- сладкогласните чанове в околността и надлъж и нашир се разнесе славата му.
Но не бе само с туй надарен младият звънчар. Застанеше ли привечер пред дюкяна на баща си, впереше ли взор в кървавите паяжини на залеза над Родопа планина, тъй извисяваше глас, че сякаш се разтваряха небесата и ставаше светло…Светло, де иде от високото да разговаря със зверове и хора.
Стелеше се песента на момъка по диплите на висините, извиваше се над чуки и върхари, гърлено замираше в дефилета и усои. После се въздигаше над падините и плачейки прегръщаше върховете. Кротко заглъхваха чановете по пасбищата, медно смиряваше последният им звън сърцето на човек и покорно се стаяваше умората в душата. Хрисимо литваше погледът към мирозданието.
Като да не бе песен Райчинова, като да не бяха чанове, а сякаш ангели слизаха да славят Бог... До там, до де стигаше гласът на момъка- от Пашмакли* до Искече*, та чак оттатък Драма*.
Мълчаливо клатеха глава селяните- по- жива от живите бе песента на звънчаря.
Шушнеха под сурдинка старците, че дори орлицата спирала да ловува, дойде ли време да запее момъка.
Един следобед песента на Райчин секна.
Затълпиха се изнурените лица на селяните в кръчмата, мъчно въздишаха облъсканите от кърската несрета труженици.
- Куме!- Подемаше някой.- Не сещаш ли мъртвилото? Уж пеят чановете, ама...
- Тъй е.- Обаждаше се друг.- Проклет живот! Сякаш спря без гласа на момъка.
- Брате!- Допиваше последната си глътка самотник в ъгъла.- Оловни станаха душите ни, не спори ни труда. Опустя без песента на Райчин.
Доволно сипваше кръчмарят на всички, а навън нощта пускаше хладните си пипала и планината лепкаво поглъщаше последните думи в догарящия ден:
- Посърнаха висините…Изгубиха се.
- Всемилостиви, Боже, изцери рожбата ми!- Кръстеше се пред иконата на Младенеца майката на звънчаря. После хукваше нанякъде обезумяла. Я в черквата свещ ще запали, я билка по ливадите ще дири, че чезнеше пред взора ѝ Райчин. Свиваше се ням в постелята си, и ни жив, ни умрял пребелваше очи.
- Що стана в душата ти, чедо?- Прокарваше длан по потното му чело старицата, присядаше кротко до него и премаляла вземаше ръката му в скута си:
- Млад си още сине, не може току- така от живота да си тръгнеш… Не трябва чедо, каквото и да е опарило душата ти. Душата!…Крехка е, като черупка на яйце е чуплива. Като потъпкан стрък се гъне и страда, но не губи се, сине…Иде ден и пак висините дири. Светлото от где дошла е търси да намери, щото с времето наедно върви...
Чуваше думите ѝ Райчин, потрепваха пръстите му в майчината длан, а очите му мътнееха като пълни кладенци, на восък ставаше лицето му. Усмихваше се едва- едва и пътуваше насън в незнайното. При хубост, де зърна, де рядко се ражда… Че не бе самодива, рече му името си- Лазарина!...Вижда я… Сякаш пред него стои и вика го. Като топола се вие снагата ѝ между боровете и мамят малиновите ѝ устни- сладостта на живота обещават. А той я следва и допират длани. Потъват един- друг в очите си- безкрая дирят и до гроб се кълнат... Свежда поглед Лазарина, руменеят бузите ѝ- гаче ли праскови от градините небесни. Хубавина, да и се ненагледа човек!...А душата му се кърши, на две става, дорде не иде в ниското- гласът ѝ в чановете да зазида, с
песен над огнените върхове за топлото на устните ѝ да разкаже. Та да литне сърцето му над чуки и върхари, да знаят зверове и хора каква хубост стъпва по Земята. И чистота, Боже! Свян!
До онзи ден, кога „гръм го удари”, че погубена е светлината на дните му. Обагрила се с кръв пропастта до „Орлов връх”, скрила хубостта си в тъмното озлочестената Лазарина… Заради Делян- синът на чорбаджи Ставри .
След много дни и нощи, една вечер Райчин отвори очи. Блъскаше полудяло сърцето му, като да умираше.
Сенките на планината се проточиха отвън и го завикаха в покоите си.
Надигна се от миндера и се изправи с усилие. После открехна вратата и тръгна. Бос, изпосталял… Мъртвец... Заброди самотно в усоите, стъпваха нозете му дирите на Лазарина.
Призори стигна пропастта и се строполи.
„ При твоите кърви, либе…При тях ще угасна.”- Изпъшка насън, а Лазарина изникна като от нищото. Погледна го хрисимо и промълви: „ Върви си, Райчине! Още много има да думаш, да пееш!”
Протегна ръце към нея, тя се усмихна и прошепна някак далечно: „Рано е, либе! Кога се изтърколят дните ти, тогаз ще ме найдеш.”
После тръгна нанякъде и се изгуби..
„Лазарино, Лазарино!”
За миг усети дъха ѝ върху устните си и потрепери из дъно: „Остани, либе...”
„Времето! Времето!...”- Заглъхна гласът ѝ в невидимото.
„В свяна на планината ще те открия. И в утрото, и в песента... В езиците на чановете гласът ти ще зазидам. На вечността за хубостта ти да разказват, либе…. После…После ще те найда!”- Промълви с мъка.
Стресна се плувнал в пот. Изправи се с усилие и опипа устните си. Сякаш още пареше върху им целувката на Лазарина.
Писъкът на орлицата разбуди сетивата му и плахо се огледа.Денят догаряше в пурпурните дантели на залеза.
От близката дъбрава един мъж излезе и тръгна към него. Щом го забеляза, спря, свали пушката от рамото си и се прицели.
Позна го- Делян… В земите му бе стъпил Райчин.
„ Рано е, либе! Кога се изтърколят дните... ”- Тревожно задълба от незримото гласът на Лазарина..
Миг преди въоръженият да натисне спусъка, едрото тяло на орлицата се спусна от скалите и се стрелна върху му.Тялото на мъжа бавно се олюля, после се строполи.
Райчин пристъпи няколко крачки и приближи. Опрял глава в камънака, възнак лежеше синът на чорбаджи Ставри. Тънка струйка кръв се бе проточила зад тила му и багреше в алено свежия мъх.
От високото орлицата изписука пронизително и отлетя към чуките на „Орлов връх”. Сля със скалите, впери взор в залеза над вечната планина и зачака.
Беше време за песента на Райчин.
*Пашмакли- дн. гр. Смолян
*Искече- дн. гр. Ксанти (Гърция)
*Драма- дн. гр. Драма (Гърция)
© Ивита All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Владо!🙂
-
Препоръчвам! Пет звезди от мен и в графа Любими за препрочитане!
-
Благодаря ти, Виолета! 🙂
-
Липсват ми такива разкази. Много ми хареса.
-
Благодаря, Иван! 🙂 Хубава да е вечерта ти!
Таничка, благодаря ти, мила! ❤️ -
Боже, само как хубаво разказваш, Иве! Потънах в думите ти и чух песента на Райчин! Сладкодумница си ти!
-
Браво, Ивита! Радвам се, че продължаваш традицията на нашите сладкодумни разказвачи класици: Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Николай Райнов... Моите поздравления!
-
Юрка! Благодаря ти за прочита и уважението, приятелю!🙂
-
Адмирации, Ивита! 👍
-
Благодаря, Петър1. Много ми харесва този начин на изразяване и съзнателно го търся понякога.
Скити, благодаря ти за хубавите думи!
Ники, винаги си много мил. Благодаря ти!
Маестро, зарадва ме. Благодаря от сърце!
Тони, твоите думи са много важни за мен. Благодаря ти!
Прекрасен ден, приятели! -
Трогна ме и ме развълнува този разказ, Иви!
Благодаря за удоволствието, което ми достави! -
Страхотен разказ, Иви. Гениален!!!
Коментарната ми забрана ми попречи да го коментирам досега.
Поклон пред перото ти! -
Удоволствие си, Иви!
Така умело приковаваш вниманието на читателя, че не иска да свършва!
И искаш още и още!
Аплодисменти за талаланта ти! -
Удоволствие е всеки твой разказ, Иви! Така увличаш и сякаш пренасяш читателя в едно друго измерение... И стигаш до душата...
Поздрав за умението и таланта!💖 -
На мен ми хареса езикът, и не - не е бързано прекалено според мен. Не е моят език, но в този случай е търсен и намерен. Само да поясня, че под език имам предвид подхода, използването на остарели или диалектни думи, начинът на постройка на изреченията и композицията. Като че има някаква носталгия напоследък по онези битово-селски разкази от Елин Пелин или Йовков. Не знам дали този жанр има бъдеще, но явно има читатели.
-
Благодаря, Танче!🙂
-
Поздравления за тази магия!
Браво Иви! -
Благодаря Ви за хубавите думи Стойчо, Петьо, Люси!
Приятна да е вечерта Ви!
😐Пак съм допуснала грешки от бързане.😒 -
Прекрасен разказ за любовта, красотата на душата, песента, чановете и възмездието - заслуженото! Прочетох и докосна душата ми. Благодаря, Ивита!
-
Поздравления и от мен, обичам такива разкази
-
Като сън недосънуван...
Поздравления, Ивита! -
Наде, Акеми!
Благодаря Ви от сърце, момичета! -
Чудин разказвач си, Иви. На един дъх се четат историите ти.
-
"Душата!…Крехка е, като черупка на яйце е чуплива. Като потъпкан стрък се гъне и страда, но не губи се, сине…Иде ден и пак висините дири. Светлото от где дошла е търси да намери, щото с времето наедно върви..."
За коментар нямам думи!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
