Надмина по майсторлък тейко си Райчин. От дете се очупиха ръцете му да извайват най- сладкогласните чанове в околността и надлъж и нашир се разнесе славата му.
Но не бе само с туй надарен младият звънчар. Застанеше ли привечер пред дюкяна на баща си, впереше ли взор в кървавите паяжини на залеза над Родопа планина, тъй извисяваше глас, че сякаш се разтваряха небесата и ставаше светло…Светло, де иде от високото да разговаря със зверове и хора.
Стелеше се песента на момъка по диплите на висините, извиваше се над чуки и върхари, гърлено замираше в дефилета и усои. После се въздигаше над падините и плачейки прегръщаше върховете. Кротко заглъхваха чановете по пасбищата, медно смиряваше последният им звън сърцето на човек и покорно се стаяваше умората в душата. Хрисимо литваше погледът към мирозданието.
Като да не бе песен Райчинова, като да не бяха чанове, а сякаш ангели слизаха да славят Бог... До там, до де стигаше гласът на момъка- от Пашмакли* до Искече*, та чак оттатък Драма*.
Мълчалив ...