00
От теб какво ми остана? Само онова промоционално кибритче, фирменото. Драскам си го, когато не искам да съществувам, а всъщност в тъмното клечката кара всичко да съществува още по-очевидно; чак ми призлява да си играя на Прометей тук долу, в моята емоционална клоака. Драскам ли, драскам... опитвам се да те превърна във въглероден диоксид. Но ето, че клишето „Нужна си ми като въздуха” напира в съзнанието ми и аз се закихвам над пепелника, целия се посипвам в пепел.
Отвън навътре
Звучи Why Does It Always Rain On Me, а вънка времето дори няма значение, както в песента. Този дъжд с гръмотевицата, която „не мога да избегна, дори когато слънцето грее”, е вътре в мен, зад тънкото на прозореца. Затворил съм си го като в буркан (буря в буркан), радвам му се, само че прикрито; никой не бива да знае.
Екранът обаче, тоя с тънкото стъкло, се опитва да ме разсее от мене си: дава ми тук-таме по някоя летяща найлонова торбичка, капка дъжд, дъга... Дори кучето на Г-н Прокопиев удря едно рамо на загр ...