Какъв смисъл влагате в думата „луд“?
Маниакална психоза?
Параноидна шизофрения?
Или просто наблягате на елемента на необяснимото, който така лъжливо се вплита в значението й..?
Думата „луд“ е излишна. Тя няма дух. Няма смисъл от нея. Само дето скапаният български речник не може все още да го осъзнае.
Надявам се един ден да бъде заличена от всички страници на света. Ако това значи да изчезне и половината от написаното тук – така да бъде.
Искам да изгние, да се сбръчка... Да бледнее пред красотата, с която я превъзхождат другите думи. И хората най-сетне да се осъзнаят.
Откъде вадя тази омраза ли? Е, предполагам, че „лудостта“ (очаквам с нетърпение дори и в тези кавички да остане празно пространство) е нещо красиво.  Тя има творческа стойност само за онзи, който гледа отстрани. Той вижда цветовете в креативността, в която пропада другият, а лудият...  Лудият просто пропада.  Умът му се заплита в перипетии,  страхове,  мисли.  Той не осъзнава, че сам ги сътворява и не може да ги обикне, понеже те подклаждат душевния му огън.
Лудият е една качулата фигура. Запомнете това описание.
Една качулата фигура, в която бушуват силни пламъци. Въпрос на избор е дали лудакът ще избере да се стопли в тях или ще хукне надолу по улиците, крещейки  „Аааа, изгаряяям, донесете ми вода!! ВОДА! ИЗГАРЯМ!“.
Искам от вас сега да се съсредоточите. Искам да вложите всичките си сетива в този лист и да проследите мисълта ми докрай. 
Много е важно да не започвате да съдите по средата на историята, защото ще изперкам. Ще го усетя, повярвайте. Ако самият факт, че наранявате един невидим, осемнадесет годишен човек, не ви мотивира да не го съдите докато не е приключил историята си, то тогава повярвайте, че ще ви засека на някоя улица и ще ви пребия до смърт. „Луд ли си Денис?“ Да, луд съм.
                                                                                 ***
Когато бях малък, винаги обичах да намазвам филийката си с масло равномерно. По ножа за мазане оставаше малко, но аз винаги го оставях в мивката. 
Това беше едно от онези неща, които баща ми не можеше да приеме. Или по-точно, които търсеше за опора, когато го сърбяха ръцете за да ме набие.
Не пиеше. Той беше независим от никой и нищо.
„Ще те науча теб на дисциплина, малък нехранимайко! Избърсваш ножа във филията, чак тогава го слагаш в мивката!“ – врещеше той докато замахваше с една мухоловка и ме переше я през ръцете, я през лицето. Никога няма да забравя почервенялото му лице, от което подобно на разярен булдог, хвърчеше слюнка и му пулсираха слепоочията.
Майка ми отсъстваше тотално от живота ми. Имам предвид – беше в къщата, но духом си бе отишла отдавна. Сякаш (макар и да не съм убеден) се бе омъжила за баща ми само заради парите.
Често ми се случваше, когато предчувствах гневен изблик от баща си ( например като строих улици от колички върху масата в кухнята, като преподреждах книгите и касетите по секциите в хола и т.н.) да избягам и да се заключа в стаята си.
Тогава той започваше да крещи с всичка сила и да думка по вратата. Да обаче аз като че ли бях в моята си крепост. Той тук нямаше власт. Поглеждах към полицата си с играчки и виждах многото роботи, войници и магьосници, които сякаш се наговаряха и измисляха бойни стратегии. Обръщаха се с приятелски изражения на мъничките си, пластмасови личица и се изреждаха всички един по един да ми казват, че ще се бият на моя страна.
И така протече детството ми. Не намерих приятели в началното си училище, не го направих и в гимназията. Визирам думата „приятелство“. Не говоря за момчешките групи, с които се движех, които ограбваха магазини, слушаха метъл и с които можех да приказвам основно на темите за алкохол, секс и наркотици.
Говоря за онази вече развита идея за приятелство, която се коренеше в детската ми стая, на полицата с играчките.
                                                                                   ***
Беше Сряда. Денят на двата часа по химия. Да, така го бях записал в програмата си, понеже това бе най-проблемният от всички предмети. По време на химията, класът винаги бе потопен в мъртвешка тишина, която се пресягаше и с една ледена длан плавно завладяваше сърцето ми. Стомахът ме свиваше болезнено всеки път щом ме налазеше паниката от химията – тоест през цялото време на часа плюс още две трети от деня.
Затова в чантата си винаги си носех пакетче хапчета „Невробекс“ и малко сода. Пиех невробекса с вода от чешмите на училището, след това с горчивина поглъщах и малко от содата. Стоях подпрян на мивката, взирайки се във пъпчивия образ, който ме гледаше насреща, от огледалото по няколко минути всеки път. Сетне мятах чантата на гръб и се връщах в касапницата.
Някога виждали ли сте дванадесетокласник да хлипа и да подсмърча пред учителката си заради оценка? Ами да трепери с длан, изписвайки с маркер по бялата дъска накъдрените си, грешни чертежи и формули?
Е, дами и господа, представям ви Денис, който днес отново бе получил двойка по химия и отново предвиждаше скандал у дома си.
Учителката виждаше, че съм по-особен случай, но изобщо не търсеше обяснение за притеснението ми. Напротив – тя го „знаеше“.
„Незнание-двойка.“ – постоянно ме приравняваше с това нейно равенство.
Прекарах вечерта предимно в стаята си в премълчаване на днешните новини, препрочитайки отделни части от старите романи на Лъвкрафт и Стокър. Бяха майстори.  Откъдето и да ги погледнех.
Не след дълго долетя и вика на баща ми от кухнята – „Вечерята е на масата“. С мъка и нежелание се понесох натам. Чувствах блуждаещата като червейче емоция в стомаха си, която само чакаше момента да нарасне драстично.
Седнах на масата и забих поглед в чинията си. Мразя спагети.
Мразя ги не само на вкус, а защото са дълги, мазни и отвратителни. Ако грахчетата, картофките и резенчетата моркови можеха да се подредят и да бъдат вкусни още преди да ги хапнеш, то спагетите бяха пълна каша.
Забучих с леко отвращение вилицата в купчината върху чинията си и започнах да въртя...
-    Проблем ли има, Денис? – попита майка ми докато хрускаше от препечения хляб.
Не, естествено, че нямаше проблем. Нямаше проблем... Не, нямаше... Ах, стомахът започваше да си казва думата...
Замълчах. Дори и не я погледнах.
-    Какво става в училище, бе момче? – Вметна някак небрежно  баща ми.
Усетих се, че отново мълча. Въртях вилицата със спагетите и криех погледа си зад дългата си коса. Това започваше да става подозрително.
-    Нали знаеш, че съвсем ще ми падне завесата ако още една учителка ми се обади в офиса и ме предупреди за отсъствията ти? – закани се отново баща ми.
Змийчето, виещо се в стомаха ми изсъска заплашително...
Изведнъж се случи нещо, което бях считал за невъзможно до този момент. За един миг се плъзна една студена тръпка от гърдите ми надолу, премахвайки изцяло напрежението подире си. Тя буквално бе като гъба, която за секунда затри цялото нагнетяване в тялото ми, включително и змийчето в стомаха ми.
Почувствах се хладен като желязо. Присвих устни, извадих вилицата от спагетите и я поставих прилежно до чинията си. Сетне погледнах баща си с поглед, който не му бях отправял никога досега.
-    А какво ще стане ако дойда аз там и ти сритам задника?
Баща ми ме изгледа с крайно изумление. Да, обаче беше явно, че бе очаквал този момент. Преглътна камарата спагети, която бе натикал в устата си и рече:
-    Ще те убия.
Сякаш това бе просто като прогнозата за утре.
„Ще те убия.“. И аз те обичам, татко.
Майка ми, която бе приключила с вечерята си, взе една салфетка, попи с нея соса около устните си и най-демонстративно се изнесе. Въобразяваше си, че това е едно от обикновените ни спречквания по вечерно време...
Изтеглих дървената точилка, която мама беше оставила на масата докато бе месила питката и започнах да си я удрям в дланта. Всеки път се чуваше по едно глухо „Туп... Туп...“ Не зная защо го правех.
-    Денис, дай ми точилката. – прошепна баща ми. – Дай ми я за да не загрубеят прекалено много нещата.
-    Искаш ли я? – изправих се плавно. – Хайде... Кажи ми къде я искаш?
-    Денис...
Сетне го прекъснах като в изблик на неопозната досега ярост започнах да удрям точилката по масата и да сипя думи, които отдавна тайно си бях мечтал да изкажа.
-    АЗ... – Удар по масата. – НЕ СЪМ ВИ... – Втори удар. – НЯКАКВА... – трети удар. – ШИБАНА ПАПКА... – Четвърти удар. – КОЯТО ПРОСТО ДА ПЪЛНИТЕ С ЛИСТИ... – И това бе последния удар, при който вече потрошената маса се прекатури настрани и падна с грохот. Обърнах се яростно към несломимия си баща и продължих – И ДА ОЧАКВАТЕ ТЯ ДА СТОИ И ДА КРОТУВА.
Баща ми ме гледаше в очите. Постоя известно време в размишляване. Сякаш знаеше, че си е заслужил това. Имах чувството, че за миг долових съжаление от негова страна.
-    Тогава се махай. – Простичко заяви той.
Още в момента, в който чух тези думи пуснах точилката и хукнах към вратата. Обух се набързо, сложих си раздърпаното, старо кожено яке и излязох веднъж завинаги от това проклето място.
                                                                             ***
Излязох на улицата пред нас, лъхна ме вечерния въздух и... Ме сви стомаха. Хапчетата и содата бяха останали вкъщи...
Трябваше да измисля нещо за да се разсея. Трябваше да измисля място, на което да пренощувам.
Отбих се в един претъпкан и задимен бар, в който масово играеха покер и билярд. Дочуваха се рязки смехове оттук и оттам...
Нямаше къде да се настаня, нямах пари да си поръчам нещо. Затова се обърнах към една компания, която играеше снукър с молбата да се присъединя. Те склониха, макар и леко да се смутиха първоначално. Външният ми вид бе ужасен, усещах го.
По време на играта се бях оттеглил в собствената си крепост. Дори и да ми бяха казали нещо онези момчета, то бе минало покрай  вниманието ми.
  Връхчето на щеката се плъзгаше покрай скръстосаните ми пръсти. Всеки мой ред се състоеше     във вкарване поне на една червена и една цветна топка. Направо ги размазвах.
Дойде последният, решителен удар, в който от мен се очакваше да вкарам една черна топка. Тя бе застанала пред единия джоб и сякаш ми се присмиваше. Кискаше се, пискайки: „Уцели ме, уцели ме иначе си като самотен нещастник..“
Ръката ми затрепери, връхчето едва улучи бялата топка, а тя кривна в ляво. „Уцели ме, уцели ме иначе...“ . В пристъп на прорязваща ме отвътре болка, размахах щеката и я стоварих върху масата. Не успях да я прекърша, но отзвукът бе достатъчен за да вдигне целият бар на крак.
После двама здравеняци ме хванаха за лактите и ме изведоха навън.
                                                                              ***
Иии.. Това е частта от историята, до която с нетърпение исках да стигна.
Докато седях на парапета край градинката пред бара, отново ме заболя корема. Превих се и останах така няколко секунди, докато болката не поотмина.
Когато вдигнах лицето си, пред себе си съзрях... Съзрях...
Нещо повече от онзи пъпчив образ, който ме бе зяпал всеки ден досега през огледалата на училищните мивки. Нещо повече от смотаните ми, високомерни съученици. Нещо повече от неразбиращите лица на мутрите в бара, които постоянно казваха, че били на една крачка от викането на полиция за непристойно поведение.
Не, не, не и не... Момичето, което бе застанало пред мен сякаш бе от друга планета. Имаше дълга и черна, чуплива коса, която се спускаше до раменете й.  Усмивка, която се разливаше бавно по гладкото й лице. Лъчезарен поглед, който сякаш раздаваше  позитивна емоция на всяка от клетките ми.
-    Каква е твоята история..? – някак си веселяшки ме попита тя.
Усетих как я гледам втренчено, затова си отклоних погледа нанякъде, нервно се покашлях и избръщолевих:
-    Амии... Нямам проблеми, просто... Не можах...
-    Да, да – прекъсна ме тя – не можа да улучиш онази последна топка на снукъра. Видях, но... Човек не чупи щеки, когато пропусне само веднъж.
-    Предполагам, че съм пропускал повече от веднъж... В живота.
-    Разкажи ми.
-    Защо? Това са кофти истории.
-    Аз обичам истории. Няма такова нещо като „кофти история“.
Беше страшно добра. Още не й знаех името, но усещах, че то е последната стъпка. Щеше да прокарва характера си около мен, щеше да завладява ума ми и накрая като капак на всичко, щеше да ме връхлети и името й.
Разказах й всичко. Започнах от госпожата по химия, сетне до избухването ми вкъщи... После засегнах проблема с приятелствата ...
Бе започнало съвсем да се смрачава. Погледнах часовника си и с тревога осъзнах, че е единадесет часа.
Тя продължаваше да ме гледа с интерес. Интерес, породен от желание за взаимопомощ. Досега не бях срещал такова добро в моя объркан свят.
-    Денис, продължавай.. – подкани ме тя.
-    Да, ама... Стана късно, а няма къде да преспя...
-    Сещам се за едно място. – възкликна тя - Старата компютърна зала -  „Матрицата“.
Започнах да обмислям варианта дали да не се върна тихичко вкъщи и сутрин рано да се изнижа, без нашите да забележат...
-    Не можеш да се върнеш у вас – отсече тя. Сякаш ми бе прочела мислите! – Повярвай, в „Матрицата“ макар и да не пълен лукс, става за едно преспиване.
Тя започна да ме упътва как да открия закритата компютърна зала, която нощем оставяли отключена и напълно безлюдна.
Станахме, прегърнахме се и сетне..
-    Добре, ама ти дори и не ми каза името си. – рекох аз
-    Казвам се Антония. – отбеляза тя с онази неотлъчна усмивка на лицето си.
Антония... Тони. Колко добре прилягаше на характера й..
-    Ще се видим отново... Нали, Тони? – обнадеждено я питах преди да се разделим.
-    Всяка вечер съм тук. В седем.
                                                                       ***
И оттук-насетне се почна едно ежедневие – мечта.
„Матрицата“ наистина не бе едно от най-приятните места за нощуване, но ставаше работата – събирах един до друг по три тапицирани стола и си сътворявах... Легло. Заспивах на него, сред хилядите изгасени компютри. Мислите ми бяха насочени надалеч, извън тази мизерна зала. И това бе всяка нощ, която прекарвах там.
Всяко утро се събуждах усмихнат, свалях прокъсания юрган и гледах да напредна деня до срещата си с Тони. Сутринта или обикалях парковете, разхождах се из молове и кината без пукната пара в джоба си или пък ако беше прекалено студено си оставах в „Матрицата“ насаме с мислите и стремежите си.  Беше сладко да си мисля за нея. Беше сладко да обмислям настоящите ни срещи.
Срещахме се всяка вечер в онзи закътан бар, говорехме си постоянно. Тя всеки път си поръчваше кола с чеснови хлебчета и настояваше да ме черпи.
И аз отказвах...
Зароди се едно страхотно приятелство. Да, добре, бях влюбен, но дори и така да е.. Какво от това? Всичко, което моето захласване по нея изискваше се получаваше – споделяхме, радвахме се, подкрепяхме се...
Тя беше много чувствителна. Тя беше много нежна. Отреагираше на всяка моя дума с нова, ясно изразена емоция. Как бе възможно толкова красиво момиче да долети при мен...?
Преди бях агностик по темата за Бог, но сега вярвах.  Иначе нямаше как да си обясня появата й.
Тя изкорени онзи Денис, който бе вилнял с точилката онази нощ.
Когато си приказвахме за електронната музика на Дафт Пънк или за последните участия на Антъни Хопкинс ... Сякаш бях някъде другаде в безкрайността.  Нямах нужда от хапчета „Невробекс“ и сода. Нямаше я онази черна топка, която ми се смееше и ми викаше, че съм самотен нещастник. Нямах нужда с тревога да предчувствам гневните изблици на баща ми. Просто защото тя бе тук, а тя никога не би наранила друг човек. Независимо съзнателно или безсъзнателно.
Не ми пукаше, че нямах пари или реален покрив над главата си. Не ми пукаше, че ги нямаше родителите ми, които да ме напътстват  през живота ми.
Не ми пукаше и за мутрите, които ни зяпаха през масите и ни сочеха с пръст...
                                                                                   ***
Постепенно започнах да придобивам онова типично, йерархично усещане на влюбения. Нали знаете? Е – това е когато чувстваш, че задържаш част от емоциите си, защото се боиш, че разговаряш с по-висше същество от теб. Ангел или нещо подобно...
Това бе недопустимо. Аз трябваше да си говоря свободно с нея. Трябваше да си вдигна самочувствието.
И затова вечерта, преди нашата трета среща, аз създадох един малък приятел. Изтръкнах няколко дебели снопа конци и пух от тапицериите на столовете в „Матрицата“, завързах ги и помолих един пушач да прогори с цигарата си две дупки като очи в горната част на новата ми кукла. И така се появи Санчо.
Със Санчо си говорехме дълго преди да се срещна отново с нея. Чувах единствено моя глас да ехти в компютърната зала, но това нямаше значение, щом Санчо намираше начин да ми отговаря.
-    Санчо, мислиш ли, че тя е ангел? Имам предвид, зарежи всичките скептици, дето казват, че те са митични същества и не съществуват. Или че това е типично усещане на влюбения.
„Влюбен ли си или просто си намерил спасение?“
-    Погледни си въпроса, Санчо, глупаче... Спасение и любов са едно и също!
„Прав си, Денис. Не исках да те обидя, ама щом така разсъждаваш значи тя наистина е ангел.“
Очите ми леко се навлажниха. Не знам защо – сигурно думите на Санчо ме бяха разчувствали прекалено силно.
„Ти трябва да си силен с нея, приятел.“ – прозвуча Санчо в главата ми. – „Ако искаш – носи ме на срещите. Тя няма да ме види, пък и всеки път като усетиш, че се стесняваш и че се сещаш за миналото, можеш да погледнеш под покривката. Винаги ще се бия на твоя страна, братле.“
Пъхнах Санчо в джоба на коженото си яке и зареях поглед през заспалите компютри в „Матрицата“. На бавен кадър се изредиха да минават всичките мънички личица на онези играчки от полицата в детската ми стая. Санчо въплъщаваше в себе си всяко едно от тях.
„Ще се бия на твоя страна, братле“
Усетих как отново си пробиват път сълзите в очите ми, затова бързо захлупих лице с длани и опитах да спра напиращия плач. Не исках Санчо да ме вижда в тази светлина.
                                                                                        ***
На третата ни среща в задимения бар, Тони бе подранила. Видях я измежду играещите билярд и покерджиите, хрупаща чеснови хлебчета на масата с червената покривка. Нашата маса, която въпреки, че бе обсипана с трохи и бледи петънца, беше перфектна.
От няколко метра, през стъклото на витрината забелязах пламъчето в очите на Тони, когато ме забеляза.
Тя хукна енергично към мен, прекоси бара за отрицателно време, излезе и ме връхлетя с все сила. Вкопчи се в мен, обвивайки ръцете си здраво около гръдния ми кош. Имах чувството, че те се вливаха в мен.
-    Ела, трябва да ти покажа нещо – каза тя след като си изрови лицето от прегръдката. – Много е важно да не съдиш от пръв поглед.
Поведе ме към масичката и ми посочи една купа, в която имаше някакъв странен плод. Не бях виждал такъв досега. По големина и форма приличаше на ананас, но бе объл и гладък. Като голям и продълговат портокал...
-    Какво е...? – объркано я попитах.
-    Хм, кръстих го тини. Плодът тини.
Посегнах да го извадя от купата, но тя ми попречи.
-    Недей! Остави го, той  е сам. Досега не съм виждала друго тини никъде.
Спокойно седнах на стола си и си оставих якето на облегалката му.
-    Но не си ли се чудила какъв е на вкус?
-    Денис... Той е жив. Защо ми е да пия от кръвта му?
Изведнъж се сепнах. Да не би тя да знаеше за Санчо по някакъв начин..? Погледнах надолу, към джоба на провисналото ми яке и видях личицето на опърпаната кукличка как ме гледаше безмълвно. Сякаш нашепваше:
„Повярвай... Магията сигурно е същата...“
-    Как така е ... Жив..? – измрънках аз.
-    Ами, не е очевидно жив като нас. Но примерно...  Не ти ли се е случвало да усещаш досега постоянния поглед на хладната кола..? Например, не че съм много наясно с моделите коли де, но не си ли забелязвал как BMW-то има навика да гледа все намръщено? Или как голфът е винаги сериозен...?
Права беше. Бях го усещал. И то по-често от колкото можеше да си представи!
-    Днес постоянно имах чувството, че ме съзерцават безмълвните коли по пътя. – продължи тя. - Странно е, сякаш единствената им цел е да разпръскват емоции.
-    Или как самолетите гледат устремено и съсредоточено, когато излитат... – намесих се някак отнесено.
-    Да, да, да! – откликна тя. – Плътските глупости, в които хората се ограничават, които боготворят и за които постоянно приказват...  Леле, те са нищо в сравнение с това, Денис!
-    Обзалагам се, че пилотите ги усещат като летящи пегаси...
-    Само ми кажи - нали не възприемаш това усещане като нещо... Налудничаво?
Ето, пак корена „луд“.
Имах чувството, че тя знаеше за Санчо. Знаех, че е странно и невъзможно, но все пак леко ме убождаше под лъжичката...
Обърнах се към Санчо, който се поддаваше едва забележимо от джоба ми и той ми прошепна:
„Нали наистина не го смяташ за нещо налудничаво..? Дори и да знаеше за мен по някакъв мистериозен начин, тя както винаги ще те разбере, човече. Тя е ангел, забрави ли?“
Помълча няколко секунди и после добави:
„Справяш се страхотно, братле. Продължавай... Продължавай да се наслаждаваш на разговора. Думите сами ще се нареждат.“
И беше прав.
                                                                                               ***
На четвъртата ни и последна среща реших да подраня. Настаних се удобно на нашата си масичка, оставих си якето отново на стола отзад и хвърлих поглед към Санчо.
И двамата я очаквахме пламенно...
„Братле, погледни на масата! Тинито е още тук!“
Плодът обаче бе започнал да изгнива. Защо ли не го бе взела със себе си още миналата вечер..?
Погледнах си часовника. Вече беше седем и десет... Тони досега никога не беше закъснявала. Какво се случваше?
Отново дочух подхилкванията на мутрите от съседната маса... С радост се досетих как,  придружен от нея, бях изминал доста път от тяхното ниво на развитие. Те бяха нещастници. Аз бях влюбен.
Един от здравеняците на отсрещната маса дойде до мен докато нетърпеливо потропвах с вилицата и ножа си, чакайки за Тони. Мутрата донесе със себе си миризма на алкохол и цигари.
-    Пич.. Не, че нещо ама... С приятелчетата те виждаме всяка вечер тук..
-    Да, ако обичаш, човече, чакам едно момиче. – нервно го прекъснах.
Нямах намерението да се занимавам със зарибявките му за покер. Или предложенията му за бира и снукър.  И пушене. Доста цигари и ефтини пури просеха тия...
-    Говориш си сам, братле... Всяка шибана нощ идваш тук за да си говориш сам.
Изведнъж изпуснахме парата...
-    Момчетата тук ти се хилят, ама кат’ те гледам...
Спрях да му чувам простоватия глас. Пак в собствената си крепост.
Говоря си сам? ... Говоря си сам...  Сам...
Сам бях кръстил онзи плод, който сега лежеше полузагнил пред мен? Сам бях ходил по улиците, усещайки погледите на колите наоколо? Нима... Нима досега сам се бях залъгвал и сам се бях влюбвал, отвличайки се от миналото си..?
Не... Не... Тони беше. Не бях аз.
Погледнах към Санчо, но той бе застинал в една тъжна гримаса и за първи път не ми каза нищо. Не беше безжизнен. Беше тъжен.
Понечих да кажа на мутрата, че ще му разбия тъпата физиономия, обаче не можах. От гърлото ми се изтръгнаха няколко хлипа вместо това. Няколко минути минаха в болезнено мълчание.
Явно бях прекарал повечко време в транс, защото когато се освестих  здравенякът вече си бе тръгнал и миризмата на цигари и алкохол си бе отишла.
Положих ръце на масата и се приведох леко напред.  Извадих няколко бели рекламни картончета, помолих сервитьора за химикал и... Започнах да пиша.
                                                                       ***
Всъщност като се замисля... Няма невъзможни неща.
Ето, стигнах края на историята. Привършвам разказа си тук, на масата, чакайки я да се върне, да си говорим пак. Сигурно ще скрия тези картончета някъде и никога повече няма да ги погледна.
Не, не съм способен на това.
Може би ще си ги препрочитам отново и отново, надявайки се, че ще действат като заклинание, което ще я върне отново при мен. А защо пък да не ги покажа и на други хора? Така те също ще прочитат заклинанието и тя... Тя ще се върне.
Пак ще се срещнем с Тони. Отново ще се затоплим взаимно. Съзнанието ми я вика...! 
Имам нужда от нея!
... Пак се връщаме на темата за лудостта. Има ли смисъл думата „луд“ сега, след като ми чухте историята и вече имате разрешението ми да съдите?
Спомнете си описанието ми за лудия човек. Качулатата фигура. Аз няма да хукна надолу по улицата, крещейки и викайки за помощ.
Наричайте ме страхливец, но аз ще побегна с лудостта си. Няма да се опитвам да погася пожара с разни психиатри, хапчета и глупости. Няма да се плаша от мощта му, а ще се затопля от него.
Все пак...
Тони беше единствената, която беше точна. Която беше красива. Която беше там, когато имах нужда от нея.