На 17 октомври щеше да навърши деветдесет и пет. Ако беше доживял... Само че това е нелепо: Апостол Карамитев – на 95 години! Със сбръчкано лице и треперлива старческа походка? Загубил завинаги някъде по криволиците на предългия си житейски път широката си младежка усмивка и онези дяволити пламъчета в погледа си? Не, Съдбата не можеше да бъде толкова безжалостна към него!

         Четох преди време, че Светослав Минков му предложил да си води записки и един ден, когато остарее, да издаде книга със спомените си. А актьорът му отговорил:

         – Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен!

         Сбъдна се.

         А аз... какво бих могла да кажа за него? Че беше талантлив актьор? Че тези, които не са го гледали на театрална сцена, са загубили много? Всичко това вече са го казали други, и то по-добре от мен. Освен това не го познавах лично. Аз бях момичето, което затаяваше дъх в салона на Народния театър, омагьосано от покоряващото му присъствие на сцената, и запомняше до най-дребните детайли играта му в толкова различни роли, енергичните му движения, неподражаемия тембър на гласа му... Не, това не беше влюбване, беше нещо по-значимо. Беше радост, че го има и мога да го гледам, беше наивна увереност, че никой друг освен мене не разбира така дълбоко божествената сила на неговия талант. И че той по някакъв мистериозен начин знае това.

         Дали наистина не се познавахме? По-добре да ви кажа за скривалището. Имам си едно скривалище, само че то не е материално. Там са събрани всичките ми ценни неща. Личности, далечни или близки, които са ми скъпи, думи, гледки, случки, музика... Понякога се крия там, когато някой ме нарани, защото моето скривалище има чудодейна сила да лекува рани. Друг път влизам, когато усетя, че душата ми се пресушава от делнични грижи. Там в едно кътче пазя спомените си за този, когото смятам за най-великия български актьор. Там има и една моя история.

         Всичко стана заради онова семинарно упражнение по диамат. Беше късен следобед на април или май. Навън грееха листата на един уличен кестен и мътните прозорци на залата не можеха да убият свежозеления им блясък. Седях както винаги на последната банка, гледах кестена и се опитвах да се пренеса всред зелената му корона. Не се получаваше, нещо непрекъснато ми пречеше. Стрелките на часовника ми сякаш не помръдваха, а срещу нас едно невзрачно човече с набита фигурка предъвкваше за енти път любимия постулат на марксистите, че материята била първична, а съзнанието... и т.н. По някое време се огледах, домъчня ми за колегите, забелязах как се опитват да потиснат досадата си и да имитират някакъв интерес към материята – във философски или в най-конкретен смисъл. Не, тук трябва да бъда искрена. Досетих се, че е крайно време да престана с отнесеното си зяпане към кестена. Този елемент ни водеше не само упражненията, той четеше и лекциите и след месец-два щеше да ни изпитва. Трябваше да ме забележи, да ме запомни! Трябваше да взема проклетия изпит! Какво да направя? Реших да го попитам нещо.

         – Извинете, как е възможно от материята да се зароди идеална субстанция? Ако материята създава нещо, то би трябвало също да е материално. Може би и съзнанието е материално.

         Той ме погледна изненадано, примигна с хитрите си очички и каза:

         – Ами... щом разсъждавате така, вие сте вулгарна материалистка.

         И продължи да каканиже каквото си беше наумил...

         Провалих се! Аз тогава не знаех, че има такова направление във философията – вулгарен материализъм. Също така не съобразих, че тези човечета си имаха готови етикети за всяко съждение извън техния канон. Приех думите му в житейския им смисъл. Той ме нарече вулгарна материалистка! Това беше грозна обида!

         Най-после часовете ми свършиха и аз слязох в мензата. Така се нарича онова подземие с натрапчива миризма на мухъл и препържен лук, в което винаги кънтеше оглушителният трясък от металните чинии. Имаше студенти, които си заработваха прехраната, като удряха чиниите в легени, за да изтръскат в тях остатъците от храната. Бях привикнала към този грохот, но онази вечер ми се струваше непоносим. Излапах вечерята, без изобщо да забележа какво точно ям, сигурно пак е било боб яхния и компот от сливи.

         Когато излязох навън, Джери вече ме чакаше, облегнат на железния парапет в края на тротоара. Видя посърналата ми физиономия, попита ме какво има, оплаках му се.

         – Е, голяма работа! – каза той.

         Това беше прекалено!

         – Изобщо не се изненадвам от думите ти. Никога не си ме разбирал!

         – И какво очакваш да направя? Да го намеря и да му кажа, че е тъпан? Да го набия?

         Тръгнахме да пресичаме булеварда, но свадата ни беше набрала скорост, затова спряхме в средата на платното, за да се изясним. Опитвах се да надвикам шума от колите и тролеите, които минаваха покрай нас. Исках да разбере, че ми е тежко и ми е нужна неговата подкрепа. Припомних му и други случаи, когато се е отнасял лековато към моите проблеми...

         Не зная колко време се разправяхме така... и защо в даден момент погледнах към отсрещния тротоар. Но тогава го видях. Той стоеше там, до самия бордюр, гледаше ни и се смееше. Не, не се смееше, той се превиваше от смях. Господи, как се засрамих! Дръпнах Джери за ръкава, повлякох го обратно към тротоара и бързо се шмугнахме във фоайето над мензата.

         Случи се така, че след десетина дни се срещнахме по Раковска. Забеляза ни отдалеч. Беше ни запомнил! Усмихна се приятелски и каза: „Здравейте!” Бързо се съвзехме от изненадата и усмихнати до уши, отвърнахме на поздрава му. След това още няколко пъти го срещах – сама, с Джери, с колеги... И вече успокоена, винаги първа го поздравявах. Никога не го заговорих, беше излишно. Стигаше ми топлата му усмивка и закачливите пламъчета, които проблясваха в очите му.  

         По-късно разбрах, че по онова време вече е бил неизлечимо болен...