Dec 21, 2021, 9:02 PM

 Арасмас 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
718 0 7
Multi-part work « to contents
5 мин reading

Четвърта глава

 

В промеждутъка между първия и втория ксанакс монтажистът на моята реалност взе да накъсва сцените.

Дебелият едновежд полицай, който ме гледаше лошо и ме караше да се чувствам виновна, сякаш заради мен трябва да работи нощем. Тънкият полицай с педо-мустак, който изглежда беше сложен там, за да наблюдава дебелия да не изпусне нервите си. Пропуснатите обаждания от баба и Киро. И накрая – твърде младият следовател, който влезе и каза нещо на другите двама, от което наистина се наложи педо-мустака да успокоява дебелия, преди да го изведе отвън.

Младият следовател седна срещу мен. Трябваше няколко пъти да повтори думите си, за да ме издърпа в Тук и Сега.

– Какво казахте? – чух гласа си, но ми звучеше странно чужд.

– Така – каза следователят. – Исках да се извиня от името на моите колеги. Държат вас и хората от казиното повече от два часа и не са научили нищо, което не научих сам, а пристигнах само преди петнайсет минути и си размених няколко думи с портиера.

Примигах насреща му. Имаше лисича муцуна, големи сини очи, младежки перчем, който се кривеше естествено наляво и рехава брада, твърде рехава за следовател. Навярно са го взели миналата седмица и все още иска да се докаже. Симпатяга при това.

– Как казахте, че се казвате? – попитах го.

– Не съм казвал. Името ми е Иваил Петров. Разследващ съм по случая Бенов.

– Бенов?

– Жертвата.

– Не сте ли твърде млад, за да сте разследващ? – казах.

“И с твърде странно име…” – премълчах.

– Александър е бил с пет години по-млад, когато е завладял Персия – каза Иваил Петров, но не звучеше като перчене, просто като скучен факт, който на всичкото отгоре го дразнеше. Следователят стана и отиде до вратата. Натисна ключ в стената, но светлините не изгаснаха. Заговори с гръб към мен: – Доколкото разбрах, пуснали са останалите свидетели преди десет минути. Казаха ли защо ви държат повече от тях?

Всичко в стомаха ми се беше свило, но го разбрах, чак когато се сви още повече.

– Не знаех, че са ги пуснали – признах. От самата дума “пуснали” ме побиха тръпки. Ние задържани ли бяхме? Не бяхме ли тук, за да отговорим на “няколко въпроса”. В ума ми изплува спомена с баба, която забива звучния шамар на онзи полицай. – Никой не ми казва нищо. Дадоха ми успокоителни и искаха да им разкажа всичко, което се случи.

Иваил Петров скръсти ръце зад гърба и се обърна бавно.

– А мога ли да попитам защо не го направихте?

Гърбът ми се залепи за облегалката.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Така. Разказали сте на Стражев и Мишев всичко: как сте обслужили жертвата, как ви е накарал да изчакате, преди да му сервирате, докато тече последната ръка между него и убиеца, на която са се разиграли, според вашите повърхностни, но невероятно точни изчисления, приблизително половин милион; помните в детайл картите, помните думите, които са си разменили непосредствено след края на ръката, както и реакциите. Единствено вие от всички в казиното сте станала свидетел както на убийството, така и на самоубийството. Тъй като нямам по-добро обяснение, засега ще приема тъкмо това като причина, че са ви задържали повече от другите. Но сте пропуснали една част от разказа – доколко е съществена предстои да се изясни, но за мен е изключително интересна.

– Коя по-точно?

– След като е спечелил ръката, господин Бенов е – как му викахте? – “типнал” двама души с по три златни чипа. Крупието и вас.

Отворих уста да кажа нещо, но издишах въздуха обратно. Съвсем бях забравила за чиповете.

– Прав сте – побързах да кажа и бръкнах в джоба на работната униформа – чиповете бяха там. – Ето ги. Не знам защо съм ги пропуснала. Вземете ги, ако искате. Така или иначе не смятах да ги задържа.

И аз не знам защо му ги подадох. Но следователят не ги прие. Дори не погледна ръката ми. Държеше своите все така зад гърба. A очите му ме изучаваха.

– Така. Чиповете са ваши, госпожице Куюмджиева. Аз само искам да участват и в разказа ви за случилото се.

– Добре тогава – съгласих се. И му разказах и тази част, включвайки разговора ми с Виктория. Може би хапчетата бяха подействали, защото освен вцепенение и ужас, вече бях способна да чувствам и срам. – Исках да му ги върна – завършвах разказа. – Но той настоя. И тогава… онзи го гръмна.

– Разбирам – кимна Иваил Петров. – Е, благодаря ви, госпожице Куюмджиева. Позволете да ви извикам кола. Баба ви сигурно се притеснява.

– Откъде…

– Това ми е работата – каза младият следовател и мога да се закълна, че преди да набере за такси, на младото му лице се появи бегла усмивка.

Увери се, че се качвам в таксито, каза моя адрес вместо мен и накрая ми остави визитка (кой в днешно време оставяше визитка?). 

– Ако нещо изникне – уточни.

После се обърна и с ръце, скръстени зад гърба, не влезе обратно в участъка, а пое на някъде в тъмнината на улицата.

И чак тогава реалността ми се избистри достатъчно, че да ме замери с въпроси: Какво да изниква? Та не беше ли всичко ясно? Убиецът беше мъртъв, случаят – решен. Нали?

Беше ли?

» next part...

© Йордан Мендофилов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??