Първа глава

– Това ли е? – огледах хапчето със скептицизъм. – Прилича на обикновен аналгин.

– То е обикновен аналгин – усмихна се Киро. – Поне за пред властите. 99.98% метамизол натрий. Дори да ни хванат, разликата е толкова маргинална, че самo прокурор, който мрази парите би я забелязал. За щастие още не сме срещнали такъв.

– А останалите 0.02%?

Телефонът на Киро изпиука.

– Тях не ги мисли – каза някак разсеяно и зарови поглед в месинджър. – Нема ги в таблицата.

– Коя таблица?

Киро вдигна очи и само дето не ме намушка с тях. След началното сепване видях в бисерния му ирис приятелска насмешка.

– Катя, миличка, нима вече си немаме доверие? – килна глава на една страна и зацъка с език. – Кой те уреди в казиното? Кой плати операцията на баба ти? Да не споменаваме, че ви запознах със Станимир.

– Ох, Киро, знам, просто...

– Не верваш в хапчето? Признавам, отначало и на мен ми се стори абсурдно. Не, почакай – тъпо. Точно така, стори ми се адски тъпо. Кой ще иска да си спомни миналото, викам си, след като сме създали алкохола, за да го забравим. Ма после се сетих, нали има хора с амнезия и те може да искат, що па да не? Обаче те колко са? Не са много. Затва не видех бизнес в тая работа. И тогава ми се стори абсурдно. Ама добре, че беше професорът да ми налее акъл в главата, иначе щех още да се занимавам с бело.

– Нали каза, че не си опитвал! Откъде знаеш, че действа? Аз не съм ти някоя от редовните клиенти, Кириле. Богаташките синчета може да ти се връзват на сладкия език и вещерските очи, ама ако ме излъжеш, кълна се в дявола ще те убия.

Киро прихна. Когато се хилеше, изглеждаше толкова добродушен и никой никога не би повярвал, че е дилър. Баба мислеше, че ремонтира стари коли. Киро я поправи, че ремонтира модели на маркови коли от 60те и 70те – класата не остарявала, тя била вечна. Смяташе, че клишето го прави по-убедителен.

Киро не можеше да налее течност за чистачки, но не пропускаше да похвали манджите на баба и да я попита дали не си е направила нещо ново с косата, затова тя му вярваше повече, отколкото на кварталните клюкарки и му угаждаше повече, отколкото на мен.

– Всичко е в очите – повтаряше баба със замечтан поглед, – a бисерите на Киро виждат право в душата ти.

Зачудих се дали виждат в моята.

– Не ми се хили така – пернах го по рамото. – Все пак ти давам три мои заплати. Искам да се уверя, че ще има ефект.

– Хапчето струва шест твои заплати. Давам ти го на три, защото на практика си ми като сестра. И за твое сведение не го купуват богаташките синчета, а бащите им. Некои биха платили и тройно за тая магия.

– Наистина?

– A не бе! Пишлемета им тепърва си създават спомени, затва още се кефят на коката. Бащите обаче са друга работа. Те са взели квото имат да взимат от живота и нито наркотиците, нито скъпите коли, нито проститутките могат да ги накарат да изпитат нещо ново. Тук идва гения на хапчето – ти не просто си спомняш твоето минало. Преживяваш го пак, сякаш за пръв път – с всичките чувства и сетивни усещания.

Невидими иглички затанцуваха по глезените и прасците ми и трябваше да положа усилие, за да не подскачам на място. Опитах се да си спомня кога за последно изпитах такъв ентусиазъм. Не успях. Извадих парите и му ги дадох.

– И да те предупредя – каза между другото, докато прибираше парите с едната и пишеше в месинджър с другата ръка. – Имах двама клиента. Единият взимаше Арасмас, за да превърта лентата на всички пъти, в които му се подиграваха същите хора, които сега беха загубили всичко. На другия му почина момчето. Искаше да преживее наново спомените с него. Остана доста покрусен, като разбра, че е бил твърде зает да създаде квито и да е спомени. Първият умря от предозиране с виагра. Вторият просто се самоуби. Затва, Кате, като професионалист и твой приятел, трябва да те питам. Защо искаш Арасмас?

Киро лъжеше със същата лекота, с която казваше истината и въпреки че го познавах, откакто познавах себе си, ми беше трудно да го разгадая. Случваше се през годините да се оплете веднъж или два пъти, а това ми беше достатъчно, за да знам, че лъже постоянно. И за да се уча от грешките му.

Не че го лъжех. Просто му казвах някаква версия на истината.

– Знаеш, че имам бегли спомени с мама и татко. На мое място нямаше ли да искаш да ги видиш отново... дори за малко?

Сякаш облак изтри лъчезарната осанка от лицето на Киро и той доби замислен вид. Изглеждаше не сякаш смята, ами вижда някакво уравнение за пръв път и трескаво прелиства мислите си като учебник, в търсене на верния отговор.

– Татко е в затвора за най-ужасното престъпление – некадърност. Опита се да обере банка като по филмите, с чорапогащник и пистолета на дядо. В днешно време и баничарница не можеш обра тъй. Веднъж се чухме по телефона и му казах, че в онова място не стъпвам дори на посещение. Пък майка ми не знам коя е. И не ща. – Киро сложи ръка на рамото ми. – Но теб те разбирам.

– Колко спомена ще имам?

– Зависи. Нормата е от един до три, но некои по-чувствителни натури получават и отгоре.

– Ако искам още Арасмас?

– Не можеш да си го позволиш.

– Кириле!

– Ще измислим нещо. Ама професорът вика, че не бива да се прекалява. В крайна сметка си е наркотик.

– Какво може да ми стане?

– Нищо, защото те следя.

– По принцип.

Киро ме изгледа преценяващо.

– По принцип и професорът не е много сигурен. Ама казва, че имало един случай – некъв тип имал излишни кинти и жажда за приключения. Взел три хапчета в един ден. Почнал да си спомня неща, дето не би трябвало да си спомня. От като е бил бебе, в инфантилния период. И тва некак му се лепнало, и сега професорът вика, бил малко дебил. Мен ако питаш винаги си е бил.

Усмихна ми се по братски, но в тоя момент телефонът му изпиука отново и крайчеца на устните му се повдигна лукаво. Хвърли нов поглед в месинджър и каза:

– Ше тръгвам. Ванеса е сама и загоряла.

– Тъпак.

– Виж, тя сама ми го написа.

И ми показа телефона.

– Ами весело тогава. О, и Кириле...

– А?

– Станимир се оказа пълно лайно. Искаше само да ме изчука.

– Какъв простак!

– О, я се махай.

Киро ми смигна и погледна хапчето.

– И да кажеш после.