Jan 9, 2022, 6:00 PM

 Арасмас 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
1063 0 9
Multi-part work « to contents
10 мин reading

Девета глава

 

На Остромила имаше къща с огромен двор, три или четири декара. Нямаше две неща, които да си подхождат по-малко. Къщата – неголяма, но модерна, имаше формата на имперски кораб от Стар Уорс, само че в някакъв ръждив облик, който я открояваше от всички други. Дворът беше гол като бебешко дупе – ни цветя, ни дървета, ни райграс. Каквото поникнеше от самосебе си, го косяха, и дотам.


Често съм минавала и съм се чудила кой ли живее тук. Вече знам – професорът живее тук.

 

– Няколко неща преди да влезем – инструктира ме Киро, докато паркираше; в бисерния му ирис днес играеше особена светлинка. – Първо, професорът е много стар, ще трябва да говориш по-високо. Второ, щайгата му обработва данни по-бавно, затва очаквай дълги паузи. Споко, всички гении са така, нали си гледала интервюта на Мъск.

 

– Не съм – признах и си свалих колана.

 

– Е ся ше видиш за кво иде реч. И трето, не се филмирай за детето.

 

– Детето? – опулих се. – Професорът има дете? 

 

– Преди десетина години експериментирал с некъв нов вид виагра. Експериментът се оказал успешен, дядката се надървил като осемнайсетгодишен. Рекъл си, че ше е срамота да хаби ерекцията в салфетка, затва си викнал момиче. Обаче оная хитруша като видела къщата, решила, че може да върже дедото с ено пеленаче. Затва продупчила гумата и хоп – ей го Митачето. Ама детето е глухонямо и право да си кажем, доста бавно. Веднъж замалко да подпали къщата, а субстанциите, дето дедото държи в мазето, щели да сринат целия квартал, че и половината от Кичука. Което, ако треа сме честни, немаше да е голeма загуба. Та оттогава държи момчето постоянно до себе си.

 

– Нещо друго?

 

Киро се наведе към таблото и погледна през стъклото нагоре. Поклати глава и изкара от жабката чадър.

 

– Да, вземи тва, че ще вали.

 

– Ти няма ли да дойдеш с мен?

 

– Професорът иска да види теб, Кате. На мен ми се радва, само ако му нося печалбата.

 

Слязох от колата. Киро едва дочака да затворя вратата и отпраши с мръсна газ. Съжалих, че пропуснах шанса да му напомня какъв е тъпак. Остави ме да мисля, че ще ме придружи, а той просто ме заряза пред къщата на напълно непознат. Какъвто и лъжец да беше, обаче, все пак това бе Киро. Киро, който се грижеше за мен и баба, когато имахме нужда. Киро, който ме уреди с хапчето Арасмас.

 

Арасмас, фак! Покрай всичко, което ми се случи в настоящето и в миналото за последните двайсет и четири часа, забравих да го питам дали ще ме уреди с ново хапче. Все пак имах чиповете на господин “татенцето” Бенов. Дали професорът знаеше за отстъпката на Киро? Е, може би сега щях да разбера.

 

Позвъних на външната порта. Нищо. Пробвах пак. Пак нищо. Изнервих се и се обадих на Киро.

 

– Кажи, Кате? – вдигна ми с радушен тон, сякаш не сме се виждали и чували от три дена.

 

– Звъня на портата и никой не ми отваря! Кълна се, Кириле, ако това е от твоите номерца…

 

– Опа, моя грешка. Забравих да ти кажа. Направо влизай. Професорът не чува особено, пък детето му хич, тъй че не чакай да ти отворят. Влизай, той те очаква.

 

Тоя път аз му затворих телефона, като не пропуснах да изсумтя в слушалката. Върнах се до портата и натиснах дръжката. Вратата се отвори със скърцане. Имах чувството, че вървя цяла вечност до входната врата. Бях изпълнена със съмнения, а и разстоянието не беше малко.

 

Натиснах дръжката на входната врата, също се оказа отворена. Първото, което ме стъписа с прекрачването на прага, е колко малко мебели има. Къщата беше на практика празна, ако не броим красивото портманто, един диван, маса с два стола, хладилник, и огромна библиотека. Ни следа от телевизор, никъде не виждах детски играчки или намек, че тук живее дете.

 

Пристъпих в банята, измих си ръцете (поне кърпи имаше!), после огледах наоколо. Излязох на терасата, откъдето се откриваше панорамна гледка към Родопите. В съседния двор видях как две деца се гонят, след тях тромаво припкаше каракачанка.

 

– Ти трябва да си Катя – чух старчески глас отзад. Обърнах се. В първия момент помислих, че пред мен стои дядо Добри, бедният старец, които събираше пари за църквата. Само че той не беше ли починал? Нямах идея, но това със сигурност не беше той. Само приличаше. Същите дълги и бели коса и брада, голям, топчест нос и очи, дълбоки и добри. Но да, Дядо Добри беше починал, доколкото помня, го направиха светец, и не защото е измислил нова виагра. Резултатът от новата виагра се показа зад стареца. Момче, дребно дори за възрастта си, с най-русата косичка и най-сините очички. Майка му трябва да е красавица. То ми се усмихна и се скри зад дядото. Тоест баща си.

 

– Аз съм – казах ясно и пристъпих обратно в къщата. Дядото професор изпъна трепереща ръка.

 

– Кирил не спомена, че си толкова красива. Аз съм Димитрис, радвам се най-сетне да се запознаем.

 

Иу. След историята с виаграта, да не се окаже някой крийп. Кириле, ще те убия! Но реших да се държа на ниво.

 

– Удоволствието е мое. Имате чудесен дом. А кое е това сладурче?

 

Професорът кимна бавно и се замисли, после се огледа. След първата дълга пауза, рече:

 

– Това е Димитър, синът ми. Кръстен е на мен.

 

Не исках да изглежда сякаш Киро ме е предупредил, затова протегнах ръка и към детето. То се уплаши и погледна баща си. Баща му погледна мен.

 

– Митко има заболяване. Не чува и не говори. – Професорът каза с жестове нещо на сина си, момчето му отвърна. – Казва, че името Катя е много хубаво.

 

– О, много ти благодаря! – опитах се да звуча смирено, но бях изумена, че с жестове можеш да разбереш името на някого.

 

– Тоест, бихте ли му благодарили.

 

Професорът направи нов жест, като постави изпъната длан под устните си и я сниши към детето. Димитър се изчерви.


– Заповядай в кабинета ми – каза професорът и ме покани в друга стая, момчето влезе с нас. В кабинета все пак имаше компютър. Само дето едва ли даваше на детето да играе.

 

– Надявам се Митко няма да те притеснява.

 

– О, не, в никакъв случай – казах на висок глас.

 

Професорът кимна. И посочи лявото си ухо, където видях слухов апарат. Добре, Катя, спри да викаш и да се излагаш. Направих “а-ха!” изражение, а професорът ми се усмихна. Умисли се за няколко секунди и каза:

 

– Добре. Тогава предлагам да минем по същество. Кирил ми казва, че си взела Арасмас успешно. Твърде успешно, всъщност. Изживяла си наново цял ден от твоето детство, така ли?

 

– Ами… да, така мисля. Защо това лошо ли е?

 

Професорът погледна през прозореца за секунда, после хвърли поглед на сина си, който седеше на стол до вратата и разглеждаше списание.

 

– Не, не вярвам, че е лошо. Дори съм на мнение, че е много добре. С теб постигаме някакъв напредък, който все още не ми е напълно ясен. Трябва да го изследвам.

 

Очите на професора се спряха в мен.

 

– Кирил каза ли ти защо си тук?

 

Поклатих глава.

 

– Разбирам – каза професорът, по-скоро на себе си. После отново мислеше дълго, преди да продължи: – Е, тук си, защото те повиках. А те повиках, защото имам предложение за теб.

 

– Предложение?

 

– Хапчето Арасмас, както сама можеш да предположиш, е много, изключително ценно. Това е така не само заради свойството му да извиква в мозъка ти стари спомени, сякаш ги преживяваш на момента, но и заради една друга, доста по-прозаична причина. Количествата са ограничени. Така че, ако мога да намеря начин да извлека повече от хапчето, сама разбираш, че това би било печелившо за моето начинание.

 

– Да, мисля, че ви разбирам.

 

– Много добре! – този път каза, без да се замисля. – В такъв случай остава да чуеш предложението ми. Ако ми позволиш да те изследвам, докато си под влияние на Арасмас, ще получаваш по един нов спомен, а в твоя случай говорим за цял ден, безплатно.

 

Този път аз бях тази, която мислеше. Добрите очи на професор Димитрис ме гледаха изпитателно, но търпеливо. Синът му вдигна поглед от списанието и ми се усмихна.

 

– Какво ще означава да ме изследвате?

 

След нова кратка пауза, професорът обясни:

 

– Просто ще ти свържа мозъка с компютра, за да наблюдавам в реално време някои реакции. Ако си запозната с ЕЕГ преглед, не е много по-различно. Само че може да чувстваш по-голяма умора.

 

– Ами… донякъде искам… ноо…

 

Професорът размаха ръце насреща ми.

 

– Не, не, моля те, не ми отговаряй сега. Помисли си. Ако искаш обсъди го с Кирил. Разбрах, че е имало инцидент на работата ти. Сигурно още си в шок. Имаш нужда да си починеш няколко дена и да премислиш нещата. Когато решиш, кажи на Кирил и той ще те докара при мен.

 

– Добре, благодаря ви.

 

– Моля те, нека минем на “ти”.

 

– Благодаря ти.

 

Професорът каза нещо на сина си с езика на жестовете и момчето хукна. След малко се върна с чай, който ми подейства успокояващо и ме държа дълго след като си тръгнах от къщата.

© Йордан Мендофилов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Нецензурни, вулгарни думи. Ако нещо го има в живота, но се опитваш да го цензурираш във фикшън историите, то това води до стерилитет. Разбира се, не трябва вулгарността да е самоцел, но понякога приляга в изграждането на персонаж. От сайта, обаче, не мислят така.
  • Какви толкова страшни думи има е творбите ти, че не могат да стигнат до нас? Аз също съжалявам и то много, защото е интересна и добре разказана история....
  • Има продължение, но от сайта не ми позволяват да използвам някои думи, затова не мога да ги кача. Съжалявам
  • Какво се случва, няма ли да има продължение?
  • Благодаря... и дано, че като гледам още съм на "setup" фазата.
  • Успях да си наваксам с частите. Определено още държиш в напрежение и си заслужава човек да чете
  • Благодаря! Работя върху следващите глави.
  • Много е интересно! Без излишни обяснения и описания, което ми харесва! Действието се развива пред очите ми, с точни и ясни картини, сякаш гледам филм! Продължавай да пишеш, получава ти се много добре, а аз съм в очакване на следващата част!
  • Очаквам!
Random works
: ??:??