Авторът винаги има право
                                                           (12)
                                           Прегръдката на таралежа

 Мила Мария,
 Да, и в Мадрид е студено. Излязъл е един тънък вятър, пронизва ушичките, като излезеш от метрото. Вчера прочетох в един от ежедневниците, че Иберийският полуостров се е превърнал в Сиберийски, от Сибир. Е, малко е преувеличил журналистът! Каква ли би му се видяла нашата  София с половинметровия си сняг?
 Но да се върнем на стихосбирката, която събираме и редактираме с теб от месеци...
 Историята на стихчето, за което ме питаш, започна преди три години в една слънчева майска мадридска събота  и с една слънчева  българка на име Милена. Впрочем, не, започна предната вечер с един телефонен разговор между мен и Донка Калчева (познаваш я задочно, изпращала съм ти нейни стихове).
 –Закъснявам със сценария-оплака ми се Донка.-а утре вечер е концертът във Валенсия.
 –Ха! Какъв концерт?
 –Ела и ще видиш. Тъкмо се чудехме кой ще направи снимки и видеоклипове!
 –Там сме!
 Това означаваше четири часа път, след това три часа концерт на няколко български асоциации от пет града на Испания, в неделя още четири часа път обратно...Шапка свалям на духа на тези отрудени българи самодейци тук, но това е друга тема. Стихчето е за Милена и Стойко, за тях искам да ти разкажа.
  Рано сутринта в събота бях в  автобуса, пълен до горе с певци, танцьори и музиканти, носии, инструменти и тн, и т.н....Донка, която щеше да бъде един от водещите, метна термуса с кафето на една от задните седалки до мен и отиде отпред, за да доизкусуряват сценария.
 Отпуснах глава на удобната облегалка и притворих очи. Третото ми пътуване до  Валенсия... Нямаше да имам време за туристически обиколки, но щях да видя ...първия си клиент!
 С глас се засмях на хубавия спомен. Беше през 2005, тъкмо бях издала първото книжле със стихчета, самиздат, разбира се. Раздавах книжките на ляво и надясно. Една от тях беше купена от Владо- едър, хубав, здрав българин. Една приятелка го доведе в кафето, където поливахме скромно с кафе и тортичка. Голям смях падна тогава! Представяш ли си, мила, както си седим на масичката, идва един хубав мъж, спира до мен, гледа ме в очите и заявява: „Аз съм първият ти клиент!“ Мигам аз на парцали, а зад него наднича  приятелката и ми се усмихва слънчево: „Довела съм ти нещо голямо и хубаво да купи една бройка, да ни върви на голямо и хубаво! Подарявай колкото си щеш, той ще си купи една, да е на хаир“
 Хаир от писане, хе, хе... Но пък такива радини вълнения имаше, че си струваше и още как! Сега носех няколко бройки от току що издаденото романче и една от тях беше надписана „На първия ми клиент и неговата съпруга“ Двамата вече живееха във Валенсия и бях обещала през нощта, жива- умряла, да съм у тях...
 –Може ли да седна то Вас?
 Отворих очи и се обърнах. Хубава, чернокоса млада жена се беше изправила до седалката,  изпъчила широките си гърди и се усмихваше извинително.
 –Само ако ще си говорим на „ти“.-отговорих аз на усмивката и взех термоса на Донка в ръце.
 –Аз...да оставя Стоил да поспи отзад, че е бил нощна смяна.-обясни припряно жената, докато се вместваше в седалката.-Нощна смяна беше, не е мигнал, а довечера ще пеем, затова. Гледам, до теб свободно, Донка и Сашето пишат отпред, та пушек се вдига. Няма да дойде тук скоро, но щом поиска да седне, аз веднага...
 – Искаш ли кафе?-отворих аз термоса, за да прекъсна притесненото словоизлияние.-Чашките са в мрежичката.
 –Ох, ние също носим, ама багажът е при Стоил...Благодаря ти, ще ми светне на очите. Да имаше само една цигарка с него...Ама ще изтрая до почивката. Между другото, казвам се Милена. А ти си Искра, зная, тук всички те познаваме.
 Харесах жената, Мария. Хареса ми усмивката, напевния говор, начина, по който опипваше големия белег на лявата си буза... Хареса ми това, че на всяка трета дума казваше, (и то как!) името на този непознат Стоил. Съпруг ѝ беше сигурно, че беше малка за голям син. Като я гледах, ѝ давах двадесет и пет-шест години , не повече. Ако имаше деца, сигурно бяха бебета още...
 –Какво става след това с бебето на Дона?-попита внезапно жената, сякаш прочела мислите ми.
 –????
 –За романа питам. Съквартирантката ми го даде, четох го една нощ и...ревах като магарица, Стоил ми се скара накрая като на малко дете. Извинявай, че питам направо, но искам, много искам...
 Гласът ѝ затрепера и тя попипа белега на бузата си:
 –... Много искам да знам дали някой е взел бебето. Защото, ако не е...
 Преди години бих се смяла с глас на ума на жената, Мария. Бих си помислила, че е прекалила с онези, розовите книжки, или със сериалите, които майка ми гълта един след друг, или е пила хапчета, които не са за нея. Щях да се измъкна от глупавата ситуация с някаква още по-глупава шега и да отпратя жената да си разнася белега (кой няма белези, и от вън, и от вътре!) по живо, по здраво...
 –Не ти ли е рано за бебе?-усмихнах ѝ се аз над чашката.
 –На тридесет и пет съм.-отговори жената, видимо доволна , че зяпнах от учудване.-Стара чанта съм аз, не ме гледай такава...
 –Имам една приятелка тук-продължих аз усмихнато, като се стараех да не гледам към белега на лицето.- Тя е...тя е помогнала на много двойки да имат дете. Виждала съм как я спират по улиците с детски колички и я прегръщат. Казвала ми е, че понякога само една промяна в начина на ...Искаш ли да ѝ се обадя по телефона? Близки сме,  ще се отзове.
 Набрах номера, разменихме няколко думи и се обърнах към Милена, леко смутена:
 –Ами...моята приятелка ми каза да ти предам да вземеш своя телефон и...и да спреш да се страхуваш от кучета! Куче ще ви е ангел и на теб, и на децата...Не знам какво иска да каже с това.
 Милена, обаче, очевидно знаеше. Едрите ѝ гърди подскочиха като гумени топки и само след минутка тя се върна с мобил в ръка. Забоде слушалките в ушите и се сви в седалката като коте, заслушана в гласа.
 Знаех какво правя. Имала съм такива случаи десетки, дори стотици пъти през емигрантската си одисея. Знаех, че човек тук се хваща за човек, за глас, за дума, за усмивка дори, за да изплува, да оцелее, да се спаси, . Че съвсем непозната жена тук за минути може да ти стане по-близка от сестра, а в това време родната ти сестричка...
 Хвърлих поглед към Милена. Мълчеше ѝ слушаше, а по белега ѝ се стичаха сълзи, които тя мажеше с юмруче, като дете. Извадих от джоба си пакетче мокри кърпички, сложих  го в ръката  ѝ и обърнах лице  към прозореца.
 –Половин час почивка, драги пътници.-чу се от говорителите.
 Обичам тези задължителни половинчасови почивки на междуградските автобуси в Испания. Има специални места за това, предназначени само за нас, с кътчета за кратък отдих, хапване, сувенири и...усмивки, много. Обикновено отделям десетина минути за шляй пазар между рафтовете с местни деликатеси, сувенирчета, картички, дискове с местна музика и т.н. След това си вземам сувенирче и местна вкуснотия  и излизам вън, на  пейките, за да огледам  пейзажа и да си направя  снимки.
 Този ден просто взех фотоапарата и шишето с Аквариус и слязох. Милена, която беше прибрала телефона, слезе с мен и двете седнахме на най-отдалечената пейка.
 –Ако ти се говори, тук съм-казах ѝ аз сериозно.-Ако ти се мълчи с някого-също.
 –Моят Стойчо ми е девер, Искра.-каза тя, като дръпна от цигарата,която беше запалила още на слизане.-Брат– близнак на мъжа ми. Тримата бяхме съученици. Те двамата, близнаци уж, но са различни като тебешир и сирене, както казват англичаните. Аз харесах...тебешира Стоян-лош, сух, ама рисуваше с думи...лъжеше като дрът циганин, казваше баба, ама кой да я слуша тогава...Забременях, оженихме се преди бала, но  на връх бала Стоян се напи и ме преби като куче и пометнах. Дотам бях с бременностите...Записах се да следвам, учих, работих, счетоводител бях . В детска ясла, сякаш за наказание, че не мога да имам свои, трябваше всеки ден да гледам чуждите. Преди всеки изпит ме пребиваше, ходех с шалчета , да не ми се виждат сините „пръсти“ на шията. Те и двамата са заварчици, строители, техници, каквото направят, личи си, златни ръце имат. А как свирят на акордеон и двамата, на свекърва ми са се метнали...Но то не е до ръце само...А аз мълчах и криех всичко от всички, от себе си даже...
 Милена стъпка фаса и запали нова цигара.  Аз пиех Аквариуса и мълчах.
 –Закриха военния завод, където работеха братята и аз заминах за Кипър. Колкото картофи съм извадила и пренесла...
 Погледнах неволно към дясното ѝ рамо, което бе видимо по-широко от другото, а ръката беше с бицепс...като на борец тежка категория.
 –Върнах се, купих кола, оставих му я...и заминах за Италия. Там работата не беше тежка. Цял ден стоях с една жена, жив труп бе горката, но сутрин и вечер идваха от социални грижи и си я обслужваха. Аз само седях с нея, като мебел бях и не можех да мръдна никъде, дори за хляб не излизах. Това седене в затвор, без работа, без малко да ме убие...За една година, без да се усетя, съм  отслабнала 17 килограма...
 Милена пушеше толкова бързо и нервно, както и говореше. Смачка и втората цигара недопушена и запали трета. Казах си, че след третата я спирам и отпих мълчаливо от напитката, която се топлеше в  ръката ми...
 –Преди година и половина си отидох за Коледа. Свекърва ми, аз си я обичам нея, че майка нямам, много се радваше, че Стойко ще си дойде от Испания, а пък аз-от Италия. Посрещна ме, милата, усмихната до ушите, и ме прегърна. И като ме прегърна, зави на умряло, тримата край нея се вцепенихме, не я бяхме виждали такава. Един час не можем да я успокоим. Вечерта, като седнахме на масата и тя ми вика:
 –Миленче, извинявай, че викнах така и те уплаших, сякаш малко ти е било другото! Не можах да издържа, чедо. Аз, аз съм си свикнала, като те прегръщам, нали недовиждам, да си меря с ръцете и знам, ето сега косичката, сега раменцата и дотам, че ти си едричка. А сега, мамино, рекох да те прегърна, свивам ръце и свивам, и свивам, накрая ги срещнах отзад, на гърбенцето ти... а тебе те няма, бе, мамо. Нищо, нищо не е останало от теб, една душица само...
 Милена смачка и третата цигара и извади пакета. Аз се пресегнах и, без да кажа дума, го взех и мушнах в страничното джобче на чантата си. Жената не възрази, само подсмръкна и избърса очите си с юмруче.
 –Същата нощ  Стоян ме преби и изхвърли на балкона, тъй, както си бях по нощница. Сама не знам как съм минала по ледения перваз  в отсрещния балкон, където живеха свекърва ми и Стойко. Апартаментите ни са един до друг, от завода ги бяха дали още...Блъскала съм по вратата, свекърва ми отворила, Стойко се събудил и той. Помня само, че ме разтри с ракия и ме прегърна...и спахме като бебета, двамата голи, както ни е майка родила. След това разбрах, че изгонил майка си и заключил стаята.. На сутринта, срам не срам, ще ти кажа, че...го награбих като невидяла, защото аз наистина мъжка ласка до тогава не бях видяла...На другия ден презаверихме неговия билет, взехме и за мен и кацнахме в Мадрид. Това е...Не романи да пишеш, ами...
 – Къде сте бе, момичета?- изникна главата на Донка зад храста, който ни криеше от паркинга.-Хайде, идвайте, че автобусът ще тръгне без вас! А твоят Стоил,  Миленче, се е събудил и ще изоре земята да те търси...
 Милена седна при нейния Стоил и, слава Богу, заспа. Как иначе щеше да има сила за концерта вечерта?
 За този, а и за много други концерти на българи самодейци тук могат и трябва да се пишат романи, мила Мария. Може би някой един ден ще го направи. Някой, който да има повече време от нас, които работим от тъмно до тъмно, а в почивните дни се търсим и събираме, за да говорим и пеем на родния си език . И повече сила и талант от мен. Аз не се наемам да пиша от името на всички. Аз мога само да им се любувам, да пея с тях, да плача на „Мила Родино“, да играя Дунавското, да правя снимки и им посвещавам някое и друго несръчно стихче...Като това, което на другия ден написах на едно листче от тетрадка и дадох на Милена.
 Зная, че искаш да знаеш какво е станало с нея, мила Мария.
 Моята приятелка, която живее в Аранхуес, ги поканила следващата неделя на гости. Казвам им, че трябва да сменят позата, при която правят секс, споделяла ми е тя. Всъщност опитвам да ги накарам да сменят начина си на мислене и разговорът за секса е само начин да се открият. Тогава чудото непременно се случва. И те не го пропускат и не се чувствуват виновни, че са щастливи с него! А това  е почти толкова важно,  колкото и самото чудо! “
 Сега Милена и Стоил работят в една ферма, или финка, както ги наричат тук,  на Мар Менор, област Мурсия. Финката се намира до едно селце, Кабо де Палос, кацнало на скалите в югоизточната точка на Испания. Старата фамилна къща е свита в средата на наследствения имот, на половин километър път от селото и на толкова от плажа. „Като пристигнахме, споделила Милена с моята приятелка, още на слизане от колата на шефовете, върху мен се хвърли едно огромно черно куче. Мен като малка ме е хапало куче, едва са ме отървали, щяло да ме изяде. Белегът на бузата ми е от него. От нищо на този свят не ме е било толкова страх, колкото от кучета, дори от най-малките и безобидните. Тогава си спомних твоите думи, които Искра ми предаде в автобуса:„И да спре да се страхува от кучета, куче ще бъде ангел на децата ѝ.“ Прегърнах го, сестро,  както прегърнах Стоил в онази Коледа и то...ме гушна с лапи, зализа белега и заскимтя от радост. Това било стария, верен пазач на финката, там се било окучило, там израсло.  На мравката път прави кученцето, затова никой не беше ни предупредил за него... Същата нощ забременях“
 Свекървата е там сега, гледа новородените близнаци. На финката работи и едно мароканско семейство. Най-интересното е, че възрастната мароканка и българската свекърва не знаят и дума на испански, а се разбират идеално. Обменят рецепти и готвят едни манджи, да си оближеш пръстите!
 През лятото сме канени на гости. Залезите там били вълшебни, а морето-до колене и топло като чай. Идеално място за заплеси като мен, които плуват колкото...хартиена лодчица.
 Без малко да забравя стихчето, мила Мария.

Душата ми е таралеж-
на топка свит, наежил си бодлите,
стаила болка и копнеж
дълбоко скрит от бури ветровити.
Спокойна съм сега. Добре.
През тез бодли не могат да ме стигнат.
Змията ще се убоде,
лисицата със яд ще ме подмине.
Но, ако нечия ръка
протегне се, със обич да ме гали,
бодли ще срещне и така
ранила се, нали ще се откаже?
И пътя си така ще продължим
и тя, и аз-сами, обезверени...
Не, душо моя!!!Как грешим
със теб сега! Бодли не искам в мене!

 Това историята. Стихчето е смешничко и несръчничко, зная, но е в сложено в петдесетгодишна рамка от мидени черупки и краси салона на къщата. Милена ми е забранила да пипам и една буква от него, мила Мария. Нека остане така.
 Кой е крив и кой прав, не зная. Авторът, който ни е написал сценария, да решава. Нали Той винаги има право!