Аз, днес
Чудя се. Чудя се, ядосан ли съм тази вечер, та да псувам? Тъжен ли, та да плача? . Или пък романтичен?...
Реших! Ядосан съм! Мамка му – тоя път ме ядосаха! Майната му на всичко и всички. Майната ви! Майната ми и на мен! Ха, искате да удряте ли!? Да ме съборите, търкаляте с ритници из калта?... Давайте ваш'та мама... Ето ям, ям пръст с кръв от носа си. Ето, поглъщам я. Ето. Бийте, бийте още. Като си тръгнете обаче ще стана. Ще стана и ще оближа подутите си, разкървавени устни. И ще се засмея мамка ви! Ще се засмея...
Не, изглежда съм просто тъжен. И май сърцето ми просто плаче. Плаче за изпуснати мигове, за разпилени мечти. Чувствам тъгата като снега навън. Като снега стелещ се и стопяван от сълзите ми. Но вали. Вали силно. А сълзите ми малко, по малко се изстудяват. После замръзват,..но продължавам да плача. Плача, защото сърцето ми кърви. Но сълзите пак замръзват. Замръзват като два огромни сталактита и залепят миглите ми. И затварят очите ми. И съм сляп. Вече съм сляп. И вървя сляп, напосоки през снежната пустош. Вървя, а снегът засипва следите ми. Вече никой няма да може да ме открие сляп и загубен сред бялата пустош.
Не съм тъжен. Май съм просто романтичен, защото в къщи е топло. Звучи музика. Звучи Жо Десен – „Ако ти не съществуваш, защо да съществувам аз”. И мечтая. Мечтая да съществуваш. Да съществуваш някъде там, в някой град. Да ме виждаш в сънищата си, както аз теб. Мечтая да те прегърна през кръста. Да те целуна по устните и да отпрашим към летището, за да пием кафе и ядем кроасани в кафенето „Трите гълъба”. Да се смеем и да се къпем в дъжда от радостните ни сълзи. И да танцуваме...
Не съм!
И романтичен не съм!
И тъжен не съм!
Ядосан? Не!
Сам съм!
© Павел Стефанов All rights reserved.
