Аз и Мел Гъбсън

Казваше се Орлин. Беше от българските турчета в училището, преди години където преподавах по немски език. Никога не е бил силен ученик, напротив, даже остана последната година да повтаря единайсти клас. Крайно мълчалив и срамежлив, той нямаше никакви приятели. Сега сигурно вече се питате какво общо има Орлин с Мел Гибсън..? След малко ще разберете.

Един ден него го нямаше в час. А винаги присъстваше и седеше на последната редица до прозореца. Сам. Не създаваше проблеми, но и не участваше в работата на класа. За мен бе постижение да го накарам да прочете част от текст и да преведе нещо от него. С голям зор му пишех тройка, защото виждах, че се старае, но не му се получава. За разлика от други, дето бяха нахални като конски мухи и си просеха сами оценките. Самочувствие до Бога, но без покритие! В Орлин най-силно говореха очите му - светлокафяви, с тъмни точици, дълбоки и плашливи като на елен. Имаше нещо силно у него, нещо първично и недодялано, но едновременно с това – нежно и романтично.

Тъкмо вписах отсъствието му в дневника, когато вратата се отвори и влезе той. Поздрави тихо и без да срещне погледа ми, поиска разрешение да остане. Разреших му. Нямах време да го огледам, но инстинктът ми подсказваше, че нещо не е наред. Орлин като сянка се плъзна до последния чин и си седна, измъквайки ръката си от  вътрешния ляв джоб на якето. Стори ми се, че видях едно от онези джобни шишета за уиски. Реших да се уверя дали не беше пил, преди да влезе в час. Не трябваше да го изпускам от очи.  Казах му да отвори на страницата на урока и да следи материала. Трябваше да пиша на дъската и в момента, в който започнах, сред класа се чу сподавен шепот последван от едно - „ майчицеееее". Видях гърба му в кафявото кожено яке  и отблясъците в косата му от слънцето, което ту се скриваше, ту се показваше над главата му, защото Орлин вече стоеше, поклащайки се на перваза на прозореца. Бяхме на петия етаж, последния! Не знам как се озовах за част от секундата там, гледайки  нагоре към него, защото това бе стара сграда с доста високи тавани и прозорци.

„ Госпожо, оставете ме, не се приближавайте, ще скоча...” , каза дрезгаво той и се премести към дясната страна на прозореца, стъпвайки несигурно.

„ Тука не позна, момчето ми!”, отвърнах аз и в същия миг се намерих до него. Добре, че съм пъргава като котка! Ще си кажеш -  цял живот в каскади съм участвала! То като се замисля, моят живот си беше жив екшън де...! Изобщо не помислих, реагирах спонтанно! После имах секунди за това, но тогава запомних само изумения му поглед и посинелите устни на бледото му лице... Е, сега вече я втасахме, си викам! Умиране има, оттърване - няма! Да те видим сега, даскале, до къде ще я докараш...?!

„ Май нещо ти е омръзнал животът...” му казвам тихо и спокойно, защото ако си пусна даскалския глас, като нищо ще вземе да се хвърли, без дори да се замисли.

Класът се беше разделил на две купчинки  в двата края на стаята. Стояха и не смееха да шавнат, нито близо, нито много далече. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

„ И сега какво... няма ли да ми кажеш, защото аз съм готова...”,  му викам.

„ За какво сте готова...? ”, отвръща учудено Орлин, стискайки до побеляване рамката на прозореца.

„ Как за какво, не си ли личи?”,  му отговарям аз.

„ Госпожо... но моля Ви, Вие нямате нищо общо с това...”

„ Вече имам!”, му казвам аз и в същия миг в главата ми нахлуват сцените от филма  „Смъртоносно оръжие 1” с Мел Гибсън! Какво нещо, винаги съм го харесвала и бях гледала всичките му филми, че даже и по няколко пъти! Само спокойно, трябва да го убедя и да повярва в това, което говоря. Господ винаги ми е помагал и не ме е оставял в тежки моменти, та сега ли..?!

„ Решавам да правя това, което и ти!”, отсичам решително аз.

„Ама как... моля Ви...!”

„ Така, каквото ти, такова и аз! И без това, ако не бях до теб тук, нямаше да има вече живот за мен”, му викам...” Нищо че имам дъщеря и син колкото тебе!” Дъщеря имах, и син де, ама изобщо не колкото него, трябваха му поне още 8-9 годинки! Лъжех като дърта циганка и не млъквах. Извадих цялото си театрално майсторство на показ!

Оказа се, че Орлин, както и предполагах, се хвърляше заради момиче. То заради какво друго един мъж ще иска да си слага край на живота? Нещастна любов! Тя - най-силната и красива ученичка от 12 клас, знаменоска отгоре на всичкото, той – оставач и двойкаджия! Какво да говорим повече!?

„ Подигра се с мен, госпожо, унизи ме... за какво да живея повече...?”, призна си той.

„ Слушай какво... мен знаеш ли колко пъти са ме разочаровали, ами аз колко пъти съм се държала лошо с мъжете, ...какво, да не би да съм умряла, а..?”

„ Но Вие сте друго нещо, госпожо, Вие сте... красива  и умна... аз съм глупав и грозен..”

„ Ще те запозная с един мъж, когото разочаровах най- много, питай него, да видим какво ще ти каже!” , му обяснявам . „ Нищо не може да ни навреди повече от самите нас! Животът е медал със две страни, добра и лоша. Любовта има много лица. Ако почна да ти говоря за любовта и за моя живот.., до утре ще стоим на перваза”, викам му. Все едно бях във филма, или пък  седях на пейка в морската градина  и Орлин беше до мен...и аз говорех ли , говорех...

През това време отдолу дотърчали пожарната и полицията и опънали платнище, чакат да скочим!

Колко време беше минало, не знам... Помня само, че по едно време видях очите му да се усмихват. После рязко се завъртя и се обърна  към стаята. Скочи и ми подаде ръка.

Аз също, с усмивка, и като дама, слизаща от каретата си, му подадох ръка и двамата се озовахме на пода! Какво страхотно чувство на сигурност изпитах, да не ви казвам!

Класът се беше строил като в шпалир и ръкопляскаше. А ние дефилирахме театрално!

По-късно казаха, че са минали почти два учебни часа. На другия ден дойдоха и от редакцията на "Черноморски фар" за интервю с мен и Орлин. Между другото той стана известен и момичетата взеха да го търсят...! Отпратих журналистите като им казах, че ще се съглася само, ако ми дойде на крака Мел Гибсън! Боже, колко го обичам този актьор! След тази случка направо си бяхме роднини! Преди известно време бях на гости извън Бургас. Срещу мен по улицата  с разперени ръце  забърза един едър и симпатичен мъж, който на раменете си носеше момченце. До него, бутайки количка, вървеше млада жена.

„Наде, ела да те запозная! Това е госпожа Тодорова, дето съм ти разказвал ”,  каза той и кафявите точки в очите му заблестяха. Те изглеждаха щастливи!

            След като се разделихме, както винаги, пред очите ми като на филм минаха онези два часа, които промениха живота му.

Само в едно и до днес не съм сигурна. Ако аз бях на негово място, там на перваза, а зад мен стояха всичките мъже от живота ми... кой ли от тях щеше да скочи първи  и да седне до мен..!? Хм, интересно... дали някога щях да разлюбя Мел Гибсън? Едва ли. Аз съм от другата страна на медала! Не знам точно коя, но все пак от другата! Това е.

Ellan