Заровила съм лице във възглавницата, чувам хлопването на вратата, надигам се и виждам Тео, какво ли си мисли, когато ме вижда така...
-Ей, какво става? - между веждите му се появява онази бръчка и изглежда загрижен, все едно аз съм единственото нещо, което го вълнува.
-Нищо, добре съм. - отвръщам през сълзи. Не си позволявам да плача пред него, но сега не ми пука.
-Ри, погледни ме. - надигам глава, а по бузата ми се стича сълза. Той я избърсва и ме поглежа в очите.
-Какво има? - нежно прибира кичур коса зад ухото ми и ме целува по бузата, точно на мястото, където до преди малко се стичаше сълзата, която той видя, 
нещо, което не бих допуснала никога, но днес е различно.
-Страх ме е. - казвам и устната ми потреперва.
-Няма от какво да се боиш, аз съм до теб. - той обхваща в шепи лицето ми и ме целува, нежно.
-Срахът от това да не си тръгнеш, един ден ме разкъсва! - за пръв път чувам гласа си толкова неясен и разсеян от болката, която напира в гърдите ми.
-Никога няма да си тръгна! - той ме прегръща, а аз облягам глава на гърдите му, усещам сила, в този момент чувствам сигурност, чувство, което не познавах
до този момент. - Обичам те! - тези две думи продължават да кънтят в главата ми и вече не знам колко време е минало от последната ни целувка, дали са
минути или часове...Не ме интересува, защото сега ние сме добре - аз и той.