Аз иначе съм вишистка. Не се хваля – казвам го за информация само. При това филолог почти, което ще рече, че не би трябвало да срещам трудности в общуването си с хората, особено пък ако и двамата говорим на български. Е, да, ама...

... ама не. (Хайде, казах го! За не знам кой път.)

Та значи като цяло се разбирам със сънародниците си. Изключвам разбира се онези от банката, на които все още не намирам думи да им обясня, че против всички закони на математиката, физиката, логиката, психологията и философията е да очакват от мен, че някак си ще успеят да ми измъкнат повече пари, отколкото ми е заплатата например. Един даже се пробва с гениалното: „Ами не можете ли да вземете назаем?” Не се бях сетила. Честно! Пък му викам: „`Ми то аз нали назаем от вас взех и сега ето какво става.” Той реши, че е много забавно.

Но да не се отплесвам! Оказа се все пак, че имало и други неща, за чието обяснение речниковият ми запас е твърде беден. Иначе историята започна горе-долу нормално.

Идва при мен един познат – вече на почтена възраст човек, ама (политически и изобщо всякак) активен до безобразие. Нали се сещате? От онези, за които е измислена поговорката „луд умора няма, само се поти”. Та и той така. Крак си чупи, инфакт изкара, не знам какво още му се случи, няма и няма спиране. Маа гащи по цял ден из града и досажда на всеки, направил грешката да му обърне внимание.

Така и така, момиче, дошъл съм тук да ми помогнеш. No problems, викам. Избързах – оказа се, че problems тепърва предстоят.

-    Имам тука едно писмо, в два екземпляра – на руски и български, – и искам да го пратиш в Русия до еди-кого-си в еди-кое-си министерство.

Супер! Като че ли си нямам друга работа!

Ама нали все гледам мир да има...

Подава ми той писмото и аз обещавам с ръка на сърце, че до час ще съм го преписала и пратила. Той обаче не приема намека, че ми се ще някак си разговора ни да приключи дотук.

-    Ама аз искам да видя тоз човек каква длъжност сега заема там. Може ли по интернет? Щото нямам адрес, пък писмото...

Може, `що да не може. Все някъде ги има тия неща. Все пак министерство е това и то руско, не е забутана община в Сенегал, да му се не види!

Отправих една безмълвна молба към чичко Гугъл и хоп! – готово. Името изскочи от раз. Благодаря, благодаря, благодаря! Спасението дебне някъде във виртуала и то очевидна наблизо.

Ето го твоя човек, шеф е някакъв. То какъв да е в министерство пък! Там са все шефове. Сигурно даже чистачките имат повече власт и привилегии от кмета на Москва например.

-   Адрес има ли да пратим писмото? – подрипна като ужилен моя човек.

-   `Ми има някакъв, стига да е актуален.

Тука вече се закопах сама и то много, много сериозно. Защото онзи ме изгледа подозрително и попита:

-   Ама... как така „ако е актуален”?

-   Ами така. Може да имат нови и да не са си обновили информацията в сайта.

Идиотка! Затвори си устата голяма!... Права е бившата ми шефка – твърде много говоря даже.

-   И значи може да не прочетат писмото? – все по-мрачен става той.

-   Възможно е...

-   Ами не може ли да се провери? – замисли се за миг и роди гениална идея. – Я виж там кой му е номера на тоя!

-   Ама как така номера? – мигам аз недоумяващо.

-   На телефона.

-   Тук няма номера на телефони. Само имейли.

-   Какво е то имейл? – изстрелва внезапно събеседникът ми.

Тука вече се облещих. Позамислих се как да обясня що е то имейл на осемдесет-и-не-знам-колко годишен човек и избрах възможно най-достъпния термин:

-   Това е пощенска кутия.

-   Аха! – просветна му погледа. – И тая пощенска кутия нали все пак се намира някъде там...

„Някъде там...” ... Би могло и така да се каже. За миг почти бях готова да се впусна в лекция на тема виртуална реалност, електронни адреси, сървъри и прочие, но после осъзнах, че ще изгубя тази битка.

Затова просто кимнах, вече предполагайки какво ще последва.

-  `Ми тая пощенска кутия нали има адрес – едно време в указателите имаше всичко? Не можеш ли по адреса да намериш телефона?

Така! Сървъри, имейли, интернет... По дяволите! Да очаквам да ме разбере е приблизително равно по оптимизъм на това да очаквам някой от наборите на хан Аспарух да вникне в Теорията на относителността на Айнщайн. От друга страна обаче, именно кукумицинът Айнщайн е казал, че една (която и да е) теория не струва нищо, ако не можеш да я обясниш на баба си. Ето защо мобилизирам всички нервни и мозъчни клетки и се заемам с чутовното дело да обяснявам природата на имейла. При това дори не съм сигурна, че аз самата съм наясно с тази материя. Поне досега не ми се е налагало да се замислям над подобни тези.

Което си е вярно, полага видими усилия да вникне в материята. Зяпнал ме е с отворена уста, мига и аха да го проумее! Ама си остава само с „аха”-то. Не го обвинявам – и аз така гледах навремето, когато веднъж брат ми се опита да ми обясни как се пали кола. Всеки си има слаби страни.

Та значи започнах отдалеч. Е, не чак от Джон Атанасов и ерата на Microsoft, но в общи линии... След около час и половина най-накрая си казахме „чао”. Крайният резултат: човекът си тръгна с подозрението, че съм руски агент, който умишлено укрива информация за управляващите там и затова отказвам да му дам номера на съответния министър и подчинените му. Обаче все пак ми остави писмото и на тръгване предупреди:

-  И утре ще се обадя там да видя дали е получено! Имам откъде да намеря номера.

Това е то! Трябва да внимавам, че иначе като нищо ще ме разконспирира и край с подривната ми шпионска дейност! Другарю Путин, чакам заповеди!... :о)))