Аз, пияницата и женкарят

Аз, пияницата и женкарят

                 Прозорчетата на тази прашка, отзад, откъм дупето,  такова, наистина хубаво женско дупе открояваха, че как бе, мама му стара, да не станеш женкар.  Ами то като Нефертити, като Венера Милоска, ама с ръчички, като Клео и Бет, като негата  в портретите на Реноар... като лек карамел с нежен, нежен аромат на ирис и  на лек, омайващ бял божур... Ех, ех, еееех... Колко красота има по света, Боже, колко... И тя чака... чака... чака...  И късно, ама много късно съм се родил... Е, пък това ли трябва да ми пречи да опитам с всички, както ни учеше Жоржи? Не,  нали?  

                Ама само за онова съм си мислел и съм бил пълен и долен добруджански глупак-полуидиот с една малка глава, и тя се намирала на място много различно от това над раменете ми. Е, това според жена ми де – още имах такава, ама само на книга. И ми обясняваше научно и с факти, че координатата на времето в единственото си възможно развитие към мъжката тотална простотия манифестира пълната деградация на тотално несвестните, разбирай тези, дето са с различни органи от женски, до пълни човешки изроди, които не стават даже и за запълване на дупки като тези, дето се наричат политическа класа! Аууу..., е, това вече беше грандиозна обида  – да те сравнят с политическа класа... Ама съм бил одиозна личност, по-противна от пъпчив, немит, миризлив, хремав и  HIV-озен  клошар... Направо можех да се засегна на чест... И всичко това защо, бе, милорди, милейдета, мосюта, мадами, госпо’и и господа... Само щото харесвах красиво дупе в красива прашка... Ама аз и още си харесвам... Не е ли това нещастие за мен, не съм ли аз онеправдан...  Няма ли милост за мен...? Няма ли да окажете една емпатия на този изтормозен дух, моя де... Ама това дето го говореше моята на мен ми беше през оня, дето гледаше към онез’ прозорчета с радост и сладост. Сега и това, че съм дърт пияница ли трябваше да опровергавам? А дали бях такъв? Е, уважаеми, как се отговаря на реторичен въпрос? Как да ви кажа? Според мен – не! Тотално не, не и не! Една бутилчица ракийка от 300, с малка такава  винце от 750 на ден – е, кажете – това даже и от освободена от електролити хашдвео, демек дестилирана вода (ако гледате надписите на някои бензиностанции, дето са голямото Добр’утро – дейонизирана, не че знаят какво е йон, ама хайде)  не бе ли по-слабо! А? Пълна неграмотност, нали?  Ама така е то, като химията не бе в усилията умственовъзможни  на гореспоменатия цербер, дето не в Miss Sixty XXXLL, ами  във   Very Extremely Large Bottom Patchwork Prashk не би се събрала… И акъл ще ми дава… За дупета... Хайде, де... Пияница съм бил, за една бутилка сръбска дуня съм се бил продал... Ех, ех, дюлевице,  дюлевице сладка!... как да не ти се отдам... Долен курвар съм бил (извинете за грубия израз), ама то как да се изрази иначе такава злоба – е, сега като ви показах нелициприятието ù, не ме ли емпатнахте агейново? Аз, скромният! Ама скромността грози човека. Горко на Горкия...

                Сладко я погледнах и видях, ох, какво видях! – Очи – бадеми, цици – хълмчета на пролетна разцъфнала в люляк планина, бузки – и на лицето, и на дупето – череша-вишна, като нежна-нежна сакура в Морската градина! Ухание на прасковен цвят и гладко дупе-китайска коприна под прашката – е, как да не си поет, друже мой! Как! А! А като си сръбна от дюлевицата – ароматна, ароматна като засукана сръбкиня, като я поразредя с бутилчица-две совиньонче (беличко) – нежно, красиво, вкусно с таен, нежен, момин дъх на  божествена българка  и погаля гладко дупе со малко по-големи цици... е, какво му трябва на човек?  Хубава си наша, Земьо, еееех, колко си хубава! Е, имало било извънземни – как ще ги има. Знаят ли те какво е това дупе в красива прашка и коктейлче от дуня и совиньонче... Не, не знаят... Ама kogito… еrgo  they exist…  Грешка, милорди, милейдета, мосюта, мадами, госпо’и и господа – само, който прави гореобясненото, съществува... Е, и сега какво – научен труд стана това мое кратко оплакване – доказахме неоспоримо, че извънземни няма...

                И кажете в тоз  миг, дет’ застинал в трепет нежнодушевен, се обръщам към вас, тоз каймак на сосиетето, не е ли това злоба и завист – защо церберът ми изкарва име на на женкар и пияница? Докога, о, непросветени,  ще ни глаголите в таквизи резки, черни краски! Нас, нежните души... Бил съм женкар и пияница... Ужасявам се от такива индивиди... И никога не бих бил такъв... Очаквам с нетърпение Вашата подкрепа на изтерзания ми дух и тяло... И да  заклеймите всички неразбиращи... О, Божествени...

Всички действащи лица, даже и церберът, са измислени. А и обстоятелствата, и лирическият герой не могат да мислят,  значи не съществуват, нали... бедни ми Картезиус...?

Безжичен

© Безжичен