Аз помня
Тази наша любов извира от дълбините на времето.
Усещаш ли я? Колко е... извечна?!
Не зная кога е започнала, може би още със Сътворението, или пък винаги е съществувала. Кой казва, че задължително трябва да има начало?! Може би има неща, отвъд нашите възприятия, които нямат начало, нямат край, просто съществуват. Винаги.
Тази любов е дишала и преди. И е плакала, и се е смяла... Усещам те от върха на пръстите си, през всяка една фибра на тялото си, до дълбините на душата си. Толкова си... мой, колкото аз съм твоя. Толкова сме едно, че никой не знае точно къде завършва единия и откъде започва другия. Тези тела, те са временна обвивка... Душите ни се докосват по начин, по който нито едно тяло не може да докосне друго, пълно сливане. И си принадлежат.
Да, знам колко те ужасява да принадлежиш. Издигнал си барикади, зад които ревностно браниш свободата си, но сам си я превърнал в свой собствен затвор. О да, свободата може да бъде затвор! Когато я отъждествиш със самотата...
Ти просто си забравил кои сме ние, колко си принадлежим. Забравил си кой си в самата си същност и в този живот си толкова изгубен, толкова сам, толкова... безменен. Опитвам се да ти припомня кой си ти, коя съм аз и кои сме ние. Ще се опитвам докато дишам в това тяло, но ако не успея, ако се проваля в това през този живот, ще опитам в следващия, няма да се откажа.
Та тази любов е извечна.
Аз я помня.
© Ива ВалМан All rights reserved.
