Не винаги заспивам от умора. Понякога заспивам от тъга. Тя така е обзела сърцето ми, душата ми, всичко мое. Не винаги мога да я победя или да я изолирам. Когато успявам, тя просто се скрива зад ъгъла и ме чака… Чака пак да стана малкото и уязвимо момиченце, за да ме залее отново, с нова непозната сила. С нестихваща енергия да унищожи съществото ми и да ме накара да се свлека на земята, молеща за глътка свобода.
А ти, ти дали така заспиваш? Или просто полагаш глава, затваряш очи и всичко свършва дотам. Аз знам, ти не спиш сам. Аз знам, че до теб винаги има кой да заспива. Но сигурен ли си, че тази с която се събуждаш е правилната? Всяка една ли си заслужава заспиването, щом сутринта ще се събудиш пак до нея? Наистина ли това е което искаш? Наистина ли си готов да загубиш това, което знаеш, че ти принадлежи наистина ? Наистина ли мислиш, че всичко е лъжа и че това е поредната гавра?
Аз знам, някой ден ти ще плачеш за мен. Така както никога не си плакал за някой. Ще плачеш и ще ме искаш з ...