… Първите лъчи на зимното слънце огряха прозореца на стаята й. Бавно, несигурно, като че ли да не я събудят. Но тя не спеше. Просто не можеше. Чувстваше се толкова празна, толкова… мъртва… Разтърка очи, отви се и седна на ръба на леглото. Погледна ръкавите на бялата си сатенена пижама на мечета. Бяха изцапани със спирала. „По дяволите! Как се пере това нещо?”. След това обърна поглед към възглавницата си. И тя беше черна. Явно бе плакала. Не, че си спомняше…


Стана бавно и се протегна. Раменете й изпукаха силно, вратът й също. Огледа се бавно. Отиде до масата и взе телефона си. 7 пропуснати повиквания… „Само? Трябва да си луд…”. Хвърли „Нокиа”- та си на леглото и се прозина. В този момент се чу позната мелодия. „Там-там-тарам-таам-там-там…”. Захвърленият на леглото телефон звънеше. Тя го взе и погледна дисплея. Нямаше номер. Реши да отговори и натисна зеленото копче.


„Ало?”

Мълчание.

„Аалоо?”

Отново нищо.

„Кой се обажда?”

Оттатък се чу подсмърчане.

„Аз…”. Гласът беше несигурен, треперещ… Но въпреки това й бе до болка познат… „Моля те, не затваряй…”

„Защо ми звъниш?”

„Аз… Съжалявам…”

***


Тя затвори телефона. После се обърна към прозореца, погледна изгряващото слънце и се усмихна. „Даа… Този ден ще е интересен…”.