Бай Манол и Леонардо да Винчи

    На 13 май 2019г. си отиде от този свят бургаският поет Манол Манолов. Мир на праха му!

https://pik.bg/%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BB-%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2-news840990.html

Тези, които го познаваха лично /между които и моя милост/, го наричаха просто бай Манол. Бай Манол беше колоритна личност - един от най-отявлените следовници на Атанас Далчев. Той до такава степен се прекланяше пред Далчев, че го величаеше като поет от по-висок ранг от Яворов. Много ми е трудно да се съглася с подобно крайно становище. Безусловно Далчев е голям преводач и добър поет, но не е редно да се правят опити за сравняване на неговата личност с Яворовата. Самият Далчев изглежда се е дразнел от Яворовата поетична слава и затова е полагал немалки усилия да я омаловажи в публичното пространство. Една типична картина за тъжната българска действителност. Истината е, че и двамата поети ще останат в пантеона на родната поезия. Едно от безусловните качества на Далчев е неговата почтенност. Той не се продаде на комунистите и слава богу!

    Но да се върнем към бай Манол. Той беше същински мъдрец. Изчел детайлно българските майстори на словото, както в поезията, така и в белетристиката. Истинско удоволствие беше да го слушаш как рецитираше с апломб и внушителен глас най-различни поети, включително и такива, които са наши съвременници. Той отдаваше дан на Жълтия Рис - бургаският поет Йордан Захариев. Разделям неговото мнение, че това е един гениален български поет, когото бургаските първенци на поезията преди 10 ноември 1989г., в лицето на Христо Фотев /лека му пръст/, Недялко Йорданов и Илия Бурджев /лека му пръст/, се правеха, че не забелязват и упорито отказваха да издадат негови стихотворения. Но апокрифната слава на Йордан Захариев растеше и се носеше като мълва по всички кътчета на Бургас. Веднъж моят стар приятел и зет на покойния културтрегер /и голям български преводач, журналист и писател/ Владимир Свинтила - поетът Любомир Захариев

https://www.meridian27.com/author/lyubomir-zahariev

ме покани да му гостувам в Бургас. Тогава ме запозна с Йордан Захариев. Това беше един рядко скромен човек с обаятелно излъчване. Странно ми напомняше за героя на Кастанеда - дон Хуан Матус. Когато през август 1994г. бях на почивка в Синеморец, отсядайки в къщата на журналиста, поета и лодкаря на Велека - бай Стефан Георгиев /вечна му памет/, пристигна на гости и Христо Фотев със съпругата си Виолета. В една от вечерите, които домакинът устройваше в чест на гостите си, попитах ребром Фотев, защо поетът Йордан Захариев е държан в такова затъмнение от бургаските официозни литературни среди, дори и 5 години след смъртта му, след като по мое мнение той е най-големият бургаски поет. Фотев се стресна и жегна едновременно от думите ми и ми отговори, че не познава такъв поет. Тогава съпругата му Виолета го прекъсна с думите:

"Как бе Христо, колко пъти човекът ти пренасяше куфарите на гарата.“

Когато Йордан Захариев почина трагично през 1989г., изпитах огромно чувство на вина, че този човек, който е написал само 20 стихотворения, но от голяма класа, ще си остане неиздаден. През 1991г., при първа техническа възможност, успях да издам стихотворенията му в алманаха "Хермес" /книжка №1/ в качеството си на член на редколегията на този алманах. За това ми съдейства уважаваната от мен бургаска поетеса Наталия Андрева, която ми предостави стихотворенията на Жълтия Рис, които той й беше подарил в саимиздатски вариант:

https://www.ranina.eu/%D0%B2-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B2/

През 1996г. бай Манол извърши свято дело и издаде посмъртно стихосбирката на Йордан Захариев със заглавие: "Попътна безнадеждност":

https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=2228607&title=%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

с предговор написан лично от бай Манол. Това ще му се зачете за влизане в Рая. Ще ми се да цитирам три стихотворения на Йордан Захариев:

Епитафия

Парче месо не отдели светът -

пшениченото ти зърно покълна.

Касапите пшеницата косят. -

Модилиани, твоят ден се върна!

Акварел

Слънцето излято във листата

падаше по малко на парчета.

Тъпчем слънцето - изминалото лято,

по безкрайно пожълтялата пътека...

Най-хубавото

Най-хубавото страшно си отива.

Оглозгано е хубавото време.

Детинството ни спомени оставя.

В пейзажите като прострени дрехи

се спират светлините уморени...

и сенки във очите ни оставят...

И жаждата единствено остава

в ръката ни с откъснатото цвете.

Забуленото слънце догорява,

а някъде пируват ветровете...

Най-хубавото страшно си отива!

    Другият бургаски поет, когото бай Манол тачеше, беше Иван Апостолов. С него също имах щастието да се запозная лично - един мъдър и скромен мил човек. Той също загина трагично. С рибарска лодка в морето през един октомврийски ден.  Бай Манол възторжено рецитираше неговия "Фрагмент":

Квадратното небе улавя птица,

но то не може птицата да спре.

Във рамката на тихия прозорец

остава опустялото небе.

Незабравими ще останат за мен дните, прекарани през далечната 1980 г. с бай Манол и Любомир Захариев в Несебър. Помня, сякаш че е днес, как бай Манол рецитираше със своя изразителен глас, с апломб:

Чичо Дион пак го вади.

Дълго, дълго той го глади.

После ревне към простора -

не плашете се бре, хора!

Мойта истина е тая -

вадя го, за да пикая.

Тези редове /написани от Илия Бурджев/ са посветени на художника-маринист Дионисий Дионисиев, известен като бай Дион.

   Манол Манолов е автор нa cтихocбиркитe "Нeбe oт пръcт", "Библeйcки coнeти", "Нищo трaйнo" и нa cбoрницитe c фрaгмeнти и миниaтюри "Луди зa връзвaнe" (в cъaвтoрcтвo cъc cинa му Никoлa) и "Рaзвързaни луди". Рeдaктoр e нa пoвeчe oт 30 книги. Той беше зaвършил Вeликoтърнoвcкия унивeрcитeт "Cв. cв. Кирил и Мeтoдий", cпeциaлнocт "Бългaрcки eзик и литeрaтурa".

    Никога не се осмелявам да прогнозирам какво ще остави Времето от един творец. Но ми се струва, че едно стихотворение на бай Манол То със сигурност ще остави:

Човекът е машина за лайна.
Твърдят, че го е казал Леонардо.
Сере и най-красивата жена;
сере дресьор на тигри и гепарди.

Зацапва пелените си дете,
изкукал старец гащите си пълни;
додето кенза, вестник си чете
търговецът на кожи и на вълна.

Професор Вейхайвеев дриска днес,
професоршата пък я мъчи запек.
И кой от двамата е по-злочест -
уж от една и съща ясла лапат.

Това е то: храна, пръдни, сране -
извечното ни битие греховно.
А аз не съм разбрал - до днес поне -
защо се сърдим, рекнат ли ни "говньо".

Сбогом, поете и приятелю - бай Маноле!