Произведението не е подходящо за лица под 18 години
На 13 май 2019г. си отиде от този свят бургаският поет Манол Манолов. Мир на праха му!
https://pik.bg/%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BB-%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2-news840990.html
Тези, които го познаваха лично /между които и моя милост/, го наричаха просто бай Манол. Бай Манол беше колоритна личност - един от най-отявлените следовници на Атанас Далчев. Той до такава степен се прекланяше пред Далчев, че го величаеше като поет от по-висок ранг от Яворов. Много ми е трудно да се съглася с подобно крайно становище. Безусловно Далчев е голям преводач и добър поет, но не е редно да се правят опити за сравняване на неговата личност с Яворовата. Самият Далчев изглежда се е дразнел от Яворовата поетична слава и затова е полагал немалки усилия да я омаловажи в публичното пространство. Една типична картина за тъжната българска действителност. Истината е, че и двамата поети ще останат в пантеона на родната поезия. Едно от безусловните качества на Далчев е неговата почтенност. Той не се продаде на комунистите и слава богу!
Но да се върнем към бай Манол. Той беше същински мъдрец. Изчел детайлно българските майстори на словото, както в поезията, така и в белетристиката. Истинско удоволствие беше да го слушаш как рецитираше с апломб и внушителен глас най-различни поети, включително и такива, които са наши съвременници. Той отдаваше дан на Жълтия Рис - бургаският поет Йордан Захариев. Разделям неговото мнение, че това е един гениален български поет, когото бургаските първенци на поезията преди 10 ноември 1989г., в лицето на Христо Фотев /лека му пръст/, Недялко Йорданов и Илия Бурджев /лека му пръст/, се правеха, че не забелязват и упорито отказваха да издадат негови стихотворения. Но апокрифната слава на Йордан Захариев растеше и се носеше като мълва по всички кътчета на Бургас. Веднъж моят стар приятел и зет на покойния културтрегер /и голям български преводач, журналист и писател/ Владимир Свинтила - поетът Любомир Захариев
https://www.meridian27.com/author/lyubomir-zahariev
ме покани да му гостувам в Бургас. Тогава ме запозна с Йордан Захариев. Това беше един рядко скромен човек с обаятелно излъчване. Странно ми напомняше за героя на Кастанеда - дон Хуан Матус. Когато през август 1994г. бях на почивка в Синеморец, отсядайки в къщата на журналиста, поета и лодкаря на Велека - бай Стефан Георгиев /вечна му памет/, пристигна на гости и Христо Фотев със съпругата си Виолета. В една от вечерите, които домакинът устройваше в чест на гостите си, попитах ребром Фотев, защо поетът Йордан Захариев е държан в такова затъмнение от бургаските официозни литературни среди, дори и 5 години след смъртта му, след като по мое мнение той е най-големият бургаски поет. Фотев се стресна и жегна едновременно от думите ми и ми отговори, че не познава такъв поет. Тогава съпругата му Виолета го прекъсна с думите:
"Как бе Христо, колко пъти човекът ти пренасяше куфарите на гарата.“
Когато Йордан Захариев почина трагично през 1989г., изпитах огромно чувство на вина, че този човек, който е написал само 20 стихотворения, но от голяма класа, ще си остане неиздаден. През 1991г., при първа техническа възможност, успях да издам стихотворенията му в алманаха "Хермес" /книжка №1/ в качеството си на член на редколегията на този алманах. За това ми съдейства уважаваната от мен бургаска поетеса Наталия Андрева, която ми предостави стихотворенията на Жълтия Рис, които той й беше подарил в саимиздатски вариант:
https://www.ranina.eu/%D0%B2-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B2/
През 1996г. бай Манол извърши свято дело и издаде посмъртно стихосбирката на Йордан Захариев със заглавие: "Попътна безнадеждност":
https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=2228607&title=%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82
с предговор написан лично от бай Манол. Това ще му се зачете за влизане в Рая. Ще ми се да цитирам три стихотворения на Йордан Захариев:
Епитафия
Парче месо не отдели светът -
пшениченото ти зърно покълна.
Касапите пшеницата косят. -
Модилиани, твоят ден се върна!
Акварел
Слънцето излято във листата
падаше по малко на парчета.
Тъпчем слънцето - изминалото лято,
по безкрайно пожълтялата пътека...
Най-хубавото
Най-хубавото страшно си отива.
Оглозгано е хубавото време.
Детинството ни спомени оставя.
В пейзажите като прострени дрехи
се спират светлините уморени...
и сенки във очите ни оставят...
И жаждата единствено остава
в ръката ни с откъснатото цвете.
Забуленото слънце догорява,
а някъде пируват ветровете...
Най-хубавото страшно си отива!
Другият бургаски поет, когото бай Манол тачеше, беше Иван Апостолов. С него също имах щастието да се запозная лично - един мъдър и скромен мил човек. Той също загина трагично. С рибарска лодка в морето през един октомврийски ден. Бай Манол възторжено рецитираше неговия "Фрагмент":
Квадратното небе улавя птица,
но то не може птицата да спре.
Във рамката на тихия прозорец
остава опустялото небе.
Незабравими ще останат за мен дните, прекарани през далечната 1980 г. с бай Манол и Любомир Захариев в Несебър. Помня, сякаш че е днес, как бай Манол рецитираше със своя изразителен глас, с апломб:
Чичо Дион пак го вади.
Дълго, дълго той го глади.
После ревне към простора -
не плашете се бре, хора!
Мойта истина е тая -
вадя го, за да пикая.
Тези редове /написани от Илия Бурджев/ са посветени на художника-маринист Дионисий Дионисиев, известен като бай Дион.
Манол Манолов е автор нa cтихocбиркитe "Нeбe oт пръcт", "Библeйcки coнeти", "Нищo трaйнo" и нa cбoрницитe c фрaгмeнти и миниaтюри "Луди зa връзвaнe" (в cъaвтoрcтвo cъc cинa му Никoлa) и "Рaзвързaни луди". Рeдaктoр e нa пoвeчe oт 30 книги. Той беше зaвършил Вeликoтърнoвcкия унивeрcитeт "Cв. cв. Кирил и Мeтoдий", cпeциaлнocт "Бългaрcки eзик и литeрaтурa".
Никога не се осмелявам да прогнозирам какво ще остави Времето от един творец. Но ми се струва, че едно стихотворение на бай Манол То със сигурност ще остави:
Човекът е машина за лайна.
Твърдят, че го е казал Леонардо.
Сере и най-красивата жена;
сере дресьор на тигри и гепарди.
Зацапва пелените си дете,
изкукал старец гащите си пълни;
додето кенза, вестник си чете
търговецът на кожи и на вълна.
Професор Вейхайвеев дриска днес,
професоршата пък я мъчи запек.
И кой от двамата е по-злочест -
уж от една и съща ясла лапат.
Това е то: храна, пръдни, сране -
извечното ни битие греховно.
А аз не съм разбрал - до днес поне -
защо се сърдим, рекнат ли ни "говньо".
Сбогом, поете и приятелю - бай Маноле!
© Младен Мисана Всички права запазени