Баналната история на Бончо Нищото

Природата го надари с ръст и килограми. Затова пък, по закона за световната гадост, намали допуснатия минимум акъл.

Макар че не му и трябваше. Живееше напълно по законите на „Еклесиаста“ – много знание носи много тъга. И затова винаги беше щастлив.

Така прецапа началното училище – в главата му кал, редки локвички из нея, най-вече с тиня, и стърчащото като гнило дърво сред блато самочувствие.

Даскалите мразеше. Не стига, че го питаха все неща, дето не знае, ами и пишеха двойки. Заради които се славеше като момчето с най-чистите дрехи – и баща му, и майка му яката отупваха гащите и фланелките му с каквото добарат. Най-често точилката или копралята.

Ама криво-ляво – завърши основното школо. Баща му искаше веднага да го насочи към някаква работа. Акъл нямаше как да му се присади, барем от мускулите му полза да има.

Но бяха нови времена, всички деца отиваха да учат нейде. И за Бончо намериха СПТУ. Тогава много се бяха навъдили. И хората с остри езици все ги назоваваха някак си. Например – СПТУ по съблекло и шибачество,СПТУ по кулинарна мръсотия и тем подобни.

А него пратиха в автотранспорта. Особено училище, за деца с много специализиран интелект. Там за три години те получаваха шофьорска книжка. Което в курсовете навън ставаше за два месеца.

Ама… Специализиран интелект…

По това време се зае с бокса. Биеха го яката, но не му пукаше. Нормалният човек при удар в главата получаваше мозъчно сътресение, Бончо имаше само сътресения.

Е, нямаше някакви спортни успехи. Все спорни бяха. Ама барем му даваха още самочувствие върху надутия балон.

Сетне дойде промяната. Бончо реши, че щом невзрачните и некадърните се устремиха към властта – и за него е ред. Само дето и ония усетиха – няма как чак толкова демократични да са, дори при тях е нужна едра пресявка. И поне малко акъл…

Та го включиха в масовката. Ръкуваха се с него, усмихваха му се, черпеха някой път, даваха някой лев… Но те бяха на трибуната, а той долу. Долу, но на първия ред…

Лошото е, че не всички приемаха издигането му. Разни даскали, доктори, че и нормални хфора, се подхилваха при вида му начело на шествия и митинги.

Веднъж даже влезе в разпра с присмехулник. Таман Бончо разказваше на група ослушани пенсионери как царят Александър Втори на 5 март 1881 година подписал заповед за изселване на българите далеч от родината им и някакъв навлек се обади от съседната кафеджийска маса:

-       Ей, че лош тоя цар! Четири дена след смъртта си подписал заповедта…

Бончо се стресна. Тоя па какво иска? Всичко е истина – чу го от един от вождовете на партийката им, някогашен магазинер, сега собственик на местна фирма.

-       На 1 март е убит – поясни оня и попита пенсионерите – Бе, вие защо слушате подобни глупости?

Бончо ядосано чу как един от масата тихо обясни:

-       Началник е  тоя! Ами знаеш ли дали утре няма да ни спре пенсиите…

Оня плю презрително и им обърна гръб. А Бончо му се изрепчи:

-       Я ела навън да ти кажа… Но те предупреждавам – тренирал съм бокс единадесет години, та лошо ти се пише…

Човекът се изсмя:

-       Ми, хайде тогава една партия шах. Нали за интелект спорим? Щото аз мога и със стола да ти докажа правотата си. А за шаха те предупреждавам – единадесет години съм го тренирал, та лошо ти се пише…

Развикаха се кафеджийките, налегнаха Бончо. А той си затрая – не му беше първи скандал, пък това беше останалото последно кафене по центъра, отдето не го бяха изгонили завинаги…

И направи опит да се замисли…

Бе защо споровете се уреждат само с интелект и думи? Дай там по една тояга… Какъв опитен полемист ще е той тогава…

Е, признавам – преувеличих. Не спомена дори на ум думата „полемист“. Отде да я знае? Целият му речник се състоеше от три езречения, и то двете псувни…

Ама…

Абе, банална история с банален човечец…