Свободна ли е пейката, момиче… може ли да поседна?...  Благодаря…

Наистина е хубаво тука. За първи път идвам. Хем да видя какво все го хвалят тоя Бачковски манастир, хем мурсалски чай искам да си купя… Мноого е хубаво. Все ми е било чудно – как все на такива местенца, сякаш паднали от Рая ги правят тия храмове? Господ ли ги  сочи на хората, те ли ги търсят нарочно…

Знам бе, знам, че не те интересува. Затова седиш тука и не влезе с майка ти. Чух, без да искам, как й викаше, че кракът ти няма да стъпи  църква и не вярваш в Господ. Че ако имало Господ, нямало да остави брат ти да се разболее.

Чакай де, не бързай да скачаш. Вярно, че не е моя работа. Ама искам да ти кажа нещо. Затова седнах при тебе. Чуй ме само, па после ми тегли една. Аз, момиче, цял живот съм бил безбожник. Само на ей тия двете с мазолите съм вярвал. Само на тях съм разчитал. И само на едно съм се надявал – да съм здрав, да не се разболявам, че плесна ли се болен - лошо. Хем пари няма да занеса в къщи,  хем пари по мен ще харчат. Така като те гледам, хубавко си облечена, телефона ти е от ония, скъпите, дето екрана им е колкото половин врата… Не знаеш какво е нямане. А аз каквото нямане съм видял, мойто дете, и насън не си го помисляла. И децата как ми пораснаха в мизерията като кутренца на сметище, не ща да си спомням. Ако има дума, която най-малко са казвали в живота си, то е думата „искам“. И те, вчерашни пикльовци, знаеха че няма. Като ги прати майка им да й купят хляб и олио, ако има някоя стотинка артък, каже им: „И по нещо малко за вас“. И те тичат с ония локумени вафли от десет стотинки, ухилени до ушите, все едно кило шоколад са купили. Пък аз като ги гледам как се радват на тая евтина радост, ми иде да ръмжа като куче. Щото повече не мога да им дам.

Търпях, теглих, мъчих се да вържа някак двата края – тц, не върви. То едни къси гащи с дърпане няма да ги направиш по-дълги, най-много да си скъсаш.  Работа няма, пари няма… Деветдесет и втора година беше. Па като ми причерня, рекох си: „Каквото ще да става. Най-много да пукна някъде из чужбините, ама то пък като съм тука, файда от мен колкото от умрял, така че разлика много- много няма.“  Една голяма брезентова торба на рамото, петдесет евро в джоба и - в Белгия. Тогава маса народ се изнасяше нататък. Не ме питай как, не беше законно. Не като сега, откак сме в Евросъюза, континента стана един голям комшулук. Как стигнах там - не питай, що стигнах там – пак не ме питай. Нищо насреща. Ни подслон, ни работа – гол и сам като пръст. Спях под мостовете. Ровех по контейнерите на ресторантите.  Сутрин отивам на едно място, дето набират такива прошляци като мен  да вършат някаква работа за през деня. За стотинки. Пък аз и език не знам.Само едно „ Ja, ja“ съм научил и останалото – с мимики и жестове, като маймуна. И като вземех така да се обяснявам, баш като на маймуна ми се смееха белгийците.

Ей, мойто момиче, вечер под моста знаеш ли какво правех? Лежа на картоните, от глад не мога да заспя и…Стискам си очите и си мисля за моите момченца. Ама не мисля като всеки баща как ли се учат, дали не са нещо болни, как ще ме прегърнат като се върна. Виках си в мислите ония спомени как майка им им увива с найлони краката, щото обувките им са пробити и текат. Как жално гледат пастите в магазина, как им са окъсели ръкавите. Озлобявам си сърцето, разбираш ли? Съскам го като куче. И си викам: „ Грях ти на душата, проклет да си, ако се върнеш, човече! Ще стоиш тука и ще търпиш. Няма да се връщаш- да си още едно гладно гърло на масата, полза от теб в България няма! Няма да е все така, то не може да е все така, ще си стъпиш на краката.“ И наистина го вярвах. Ама месеци минават, а моя милост все така за стотинки работи и по кофите рови. Спастрях всяка пара, за себе си ми се свиди стотинка да похарча, ама парите все едно мишка ги гризе и все не мога с пари да се видя, да си дам кураж, че ще си стъпя на краката. И взех че се научих случайно, че има една църква, дето хранят бездомниците. Хем ги хранят, хем за в къщи им дават. И взех там да се присламчвам. Вярвам ли, не вярвам ли – никой не ме пита. Първия път даже от това ме беше страх – че ще ме питат и като им отговоря… ще ме изгонят. Като взех за първи път ядене от там, ревах от срам цяла нощ.

Ама един ден тъкмо отидох - и като се изсипа един порой… И аз ща не ща – вътре. Свил съм се до една колона, зяпам иконите и им викам наум: „ Щете ме не щете – ще ме търпите. Няма къде да ида. Знам, че не ми е мястото тука, ама вече не ми дреме.“ Ей така, точно така го казах – както ти го каза на майка ти одеве. Пред попа се извила една опашка, хора минават покрай него, кланят се – гледам ги, ама не знам какво правят, не ме и интересува. Клеча си като бит пес до колоната и като пес се чувствам. Щото зорлен се натискам там и чакам дъжда да спре. Ама ми едно черно пред очите, ама ми едно горчиво в устата от яд и унижение, душата ми все едно пресъхнал геран, пълен с камъни. Така отчаян и безполезен бях…И като се извървяха всички, по едно време попа дойде при мен и ми пъхна нещо в устата. И с жестове ми прави знаци: „Глътни го“.

Не разбрах какво ми даде, като го глътнах, на хляб ми заприлича. Ама ако щеш вярвай, като излязох … дали че излязох от тъмно на светло, дали че дъжда беше вече спрял, стори ми се, че светът сияе. И някак си се усетих по-лек, все едно ми бяха извадили камъните от душата. Смееш се, ама така се усещах – както когато бях дете и като падна, татко и мама са ме погалили да ми мине. Един кураж ми запърха в сърцето, надежда някаква… а пък защо – и аз не знам, ден като всички други, нищо особено. Да, ама след два дена само ме хванаха да работя към една ремонтна бригада – черна, мръсна, ама пак работа. На другия ден пак ме потърсиха, че им  се харесало как работя, на по-другия ден пак… И така. Взе да пада сигурна пара.

В един апартамент работехме, някаква баба умряла и наследниците искат всичко чисто ново да бъде. Как се улучи тоя късмет – бях само аз и едно румънско циганче в стаята, вдигахме балатума и от мойта страна – ей такава бала пари. Крило си ги бабето явно, както нашите баби крият за черни дни. Ама нашите баби с нейното скрито   ще живеят  като царици до гроба чак. Успях да го баламосам румънчето, прилъгах го да ми вземе цигарите от куртката, дето я бях метнал в коридора и – парите в гащите. Някъде около четири хиляди бяха. Та така ми потръгна – сигурна работа хванах, квартира взех да плащам… Само след две години големия син дойде при мен, малкия по-късно, че не щя да учи калпазанина. Казах му: „Като те мързи да учиш, ще работиш, щото късмета не пада опечен от небето.“

Лъжа го де. Нарочно така го плаша. Късмета може да е на всяка крачка. И то обикновено се крие на място, през ум не ти минава да го търсиш. Това да го запомниш от чичо ти Юсуф. Какво ме гледаш? Турчин съм, да… И точно аз за църкви да ти приказвам, а? Защо не ти казах отначало какъв съм ли? Защото нямаше да ме изслушаш. А пък аз това исках да ти кажа - сгреши, че не влезе. Гневиш се на Господ, разбирам те. Нали все това разправят – милостив бил, справедлив бил… пък брат ти е болен. Яд те е, объркана си, отчаяна си. Само че слушай, дете, аз, неверникът, какво ще ти река. И Господ е баща. И той като всички бащи си има куп грижи. И най-малката му е кое дете как го нарича. Той има грижата да ни пази. Ама нали сме много, кой  по-напред да погледне. И да ти река – това дето казват, че помага само на тия, дето силно вярват в него, комай не е много вярно. Който вярва в него, е силен и сам да се справи. И той като всеки баща, гледа отгоре и се гордее. Какво ли си вика: „ Браво, сине! Можеш! Знам, че докато ми вярваш, сам ще крачиш по пътя. Я да видя аз онова, другото, дето е паднало и се е свило там, дето няма сила да вдигне глава. Да му помогна да стане, да му избърша сълзите… Нали за това са бащите?“

Влез вътре, мойто момиче. Помоли му се, нека те види, че си отчаяна и нямаш сили. Когато човек е на дъното, освен да тръгне нагоре, другаде няма къде да отиде. Ще ти помогне, защото нямаш изход. Нали ти казвам –  и той е баща. Не може да остане сляп и глух за сълзите ти. Такива са бащите…