Feb 13, 2007, 1:05 PM

Before & after 

  Prose
1210 0 8
19 мин reading

Беше 14 февруари и кафене „Амурните стрели” беше препълнено с посетители. На вратата ме посрещна галантен възрастен мъж с белоснежна коса. Погледът му беше кротък и благ и за миг вълнението ми от предстоящата среща потъна в топлата и ведра усмивка на стареца.

- Добър вечер, госпожице, заповядайте. На чие име е резервацията ви?

За първи път произнасях имената ни заедно, едно до друго и усетих, че се изчервявам.  

- Колева и Андреев, едва чуто успях да промълвя.

Той още не беше дошъл и с огромно облекчение се отпуснах в удобния стол, където щях да успокоя бързия бяг на сърцето си.

С треперещи пръсти извадих от чантата си подаръка му за Свети Валентин за него. Старателно го бях опаковала в шарена хартия, която избирах поне 2 часа. За първи път щяхме да празнуваме Свети Валентин.

Затворих за миг очи, за да успокоя учестеното си дишане и си представих как пръстите му нежно докосват цветния пакет по същия начин, както нежно докосваха шията ми, преди да ме целуне. Усмихнах се и отворих очи. От големия аквариум отсреща втренчено ме наблюдаваше един сом, залепил широко отворената си уста на стената на аквариума.

- Мислиш ли, че подаръкът ще му хареса?, попитах го с тревожен поглед.

Сомът бавно затвори устата си, важно-важно обърна опашка и заплува, без да ми отговори.

Трябваше ми седмица и половина да обиколя всички баничарници в квартала, за да събера 365-те стотинки по една, а и още една седмица да намеря ковчеже, в което да ги поставя. 365 стотинки всеки ден, 365 дни в годината щастие. Щастие за него. Обич от мене.

Погледнах часовника си. Беше 8 без четвърт, оставаха още 15 минути, докато дойде. Огледах се наоколо. Фосфоресциращи червени сърца загадъчно светеха по прозорците, скрити зад тюлени драперии. По масите игриво мъждукаха свещички и примамваха влюбените да галят дланите си над топлия им пламък. В дъното на салона тихо просвирваше пиано.

Беше приятно и топло. Отнякъде се разнесе аромат на канела, който се примеси с ягодовия аромат от свещите и лекичко погъделичка носа ми.

Навън, без никой да разбере, беше завалял бял снежец.

Мелодия на гласа му нежно погали слуха ми. Белобрадият старец го посрещна и пое палтото му. Дали топлата усмивка на стария човек озари и него? Очите му потърсиха моите. Усмихна ми се и една пеперуда разпери крилцата си в стомаха ми. В ръцете си държеше огромен букет от всички красиви цветя на земята – жълти и червени рози, орхидеи, калии, лилии, незабравки, маргаритки. Сигурно и той беше обикалял всички цветарници, както аз баничарниците, помислих си.

Приближи се до мен и устните му леко докоснаха врата ми. Бях почувствала допира им още преди да го познавам. Цялата настръхнах.

-                     Здравей, мила! Честит Свети Валентин!, прошепна тихо в ухото ми, докато ми подаваше букета.

Уханието на всички красиви цветя на света се разнесе около нас, докато аз бавно потъвах в прегръдките му.  365 стотинки се изнизаха мълчешком  и полетяха щастливи и свободни.

Спогледахме се стреснати. Една искрица смях се плъзна срамежливо по миглите ни и закачливо затанцува върху устните ни.

Обич за двама.

 

Стоп кадър! - изкрещя сценаристът зад мен. Превърти със 7 години сцената. Действие!

 

Отново беше 14 февруари, но кафене „Амурните стрели” отдавна не съществуваше. На негово място няколко мутри бяха построили шикозен ресторант – „Къщата с амурите”. На входа вместо приветливия старец с топлия поглед ме посрещна галантен млад негър, облечен в  колониален робски стил. Устните му се разляха в широка усмивка и на фона на сумрака на преддверието белотата на зъбите му ме накара да настръхна от страх. Докато произнасях имената ни, негърът започна да прелиства съсредоточено червена кожена книга със златист кант.

-О, да, семейство Андрееви! Вашият съпруг е наш редовен клиент, мадам. Заповядайте!, усмихна се още веднъж, този път по-мазно, и помаха с отработен жест на една сервитьорка, която ме отведе през салона до масата ни.

Салонът беше препълнен с хора. Безсрамно богати стари мъже се наслаждаваха на безсрамно младите си любовници, докато пушеха пури. Богати мъже водиха безкрайни бизнес разговори, докато красиви отегчени жени пушеха скъпите си цигари. Тежките им парфюми задушаваха аромата на свещичките по масите и пламъчетата им трептяха едва чуто. Малката женска длан вече не търсеше скришом топлата мъжка длан, вместо това ръцете стискаха скъпи телефони и златни бижута. По масите на 14 февруари нямаше любов, защото вече нямаше влюбени. Влюбените бяха останали в предишния кадър, в кафене „Амурните стрели”.

Дори и обикновеният аквариум от едно време беше различен и лустросан. Около него се виеха множество разноцветни лампички, а вътре плуваха малки и големи рибки със златисти опашки. 

Отпуснах се на удобния стол на резервираната ни маса. Бяха изминали 7 години и той и тя, тоест аз и той, се бяхме оженили. Затворих очи и се опитах да усетя с върха на пръстите си вълнението, което ме обземаше, когато го видех. Беше трудно. Кафенето вече го нямаше и ние не бяхме същите.

Отворих очи и с поглед потърсих един ленив сом да ме зяпа втренчено с отворената си уста. От аквариума обаче ме гледаше глуповато само една златна рибка.

-                     Обича ли ме още?, понечих да я попитам аз.

-                     Аз изпълнявам само невъзможни желания, изсъска надуто и бързо се обърна, завъртайки златистата си опашка.

Погледнах часовника си. 8 без четвърт, още 15 минути оставаха, докато той дойде. Бяха минали 7 години от онзи Свети Валентин в кафене „Амурните стрели”, а последните две – в кабинетите по брачна психотерапия. Седмата година била втората критична година след третата година и първата критична година от останалите 10. Така ни обясниха те. Имали сме проблеми в комуникацията помежду ни. Не сме можели да овладеем потисканата ярост на архетипно ниво. Пресъздавали сме семейните модели на родителите ни – аз съм играела ролята на жертва, а той на - закрилника. Аз неосъзнато съм бягала от майка ми - агресора, а той още по-неосъзнато искал да защити майка си от насилника-баща. И понеже емоционално сме били закърнели в ранна възраст, сме се превърнали в два свръх- интелектуални, но незрели емоционални инвалиди. Били сме безчувствени. Между нас нямало емоция, а само разум. Така ни казаха.

И вече втора година търсехме своите чувства по кушетките на психотерапевтите. Остана ни само надеждата, че седмата година скоро си отива и вече навлизаме в сянката на Сатурн, която е първата критична година от следващите 7,  ако ги понесем.

- Обичал ли те е някога?

- А ти обичала ли си го някога?, задаваше ми въпроси иззад снимачната площадка един разсеян режисьор.

- Нима между нас имаше нещо друго, освен сбъркан семеен модел и ампутирана емоционалност?  Имало ли е някога изобщо нас?, задавах си въпроса аз.

Огледах се. Отново беше февруари, но навън грееше слънце и термометърът сочеше 15 градуса. Нямаше и помен от сняг. Ефирните тюлени драперии бяха заменени с кичозни завеси в турско синьо и пурпурно червено, които се огъваха под тежестта на безбройните розови балони. Тежка, задушлива мараня.

-                     Какво ще поръча мадам за аперитив, докато чака? А избрахте ли си дижестив? Препоръчвам ви порто от Португалия, улеснява храносмилането много по-добре, отколкото твърдия алкохол, мадам!, натрапчивото френско „р” на един Жилбер ми припомни, че шоуто трябваше да продължи.

 

-                     Една бутилка от новото Божоле, ако обичате, поръчах с готов театрален жест.

Поне червеното вино беше винаги на мода.

Усетих, че никотиновият глад изгаряше небцето ми. Психотерапевтът ни твърди, че съм имала силна зависимост към никотина. Чрез хипноза и генограма на рода ми установих, че зависимостта ми се корени в алкохолизма на пра-пра-пра баба ми, за която никой не знаел, но която се предавала през поколенията ни по женска линия.

Глупости, исках да изкрещя аз! Пуша, само когато съм щастлива! Защо да не съм щастлива по 20 или 40 пъти на ден, с всяка една цигара?

Вместо това се съгласих мило с терапевта ни и спрях цигарите. За трети път през втория критичен период в началото на осмата година.

Мазната усмивка на черния негър отново се разля в далечината, докато сервилно поемаше палтото на моя съпруг. Маранята се разсея. Обърна се и ме погледна. В очите му заиграха весело пламъчета от всички свещи по масите. Тръгна към мене. Усмихваше ми се. След 7 години още ми се усмихваше. В ушите ми зазвучаха акорди на пиано. Докосна с устни шията ми и топлия му дъх се плъзна по цялото ми тяло. Замириса ми на ягодова ароматна свещ, примесена с канела.

- Честит свети Валентин, мила!

- Да се махаме оттук!

Предложението ми го остави безмълвен за няколко секунди.

- Е, как ще си тръгваме? Нали току-що дойдох, нали и двамата решихме да направим резервация тук, да празнуваме, да си спомним…

-  Тук нищо няма да си спомним, скъпи. Огледай се, всичко е различно, всичко се е променило. Дори февруари вече не е същият.

Той ме гледаше с недоумение. Преди две години щеше да ми се ядоса, но след сеансите почна да контролира успешно гнева си и му остана само недоумението.

- Фалшиво е, никъде няма да откриеш и капка любов, а само богати дядовци с красивите си внучки!

Една искрица смях се плъзна тайно по миглите му и весело се заигра на устните му. Разсмях го. Направо прихна да се смее. Дядовци с внучките си! Не можах да се удържа и аз се разсмях. Прегърна ме през кръста, както правеше едно време.

            - Добре де, да си тръгваме. То се е видяло. Какво ще правим?

Очаквах въпроса му, но никак не бях готова с отговора му. Терапевтите ни казват, че не съм спонтанна и че всичко планирам. Зад това стояла изначална криза на доверието, провокирана от липсата на фигурата на бащата в семейството, която се изразявала в постоянно търсене на сигурност.

Майната им на плановете, сега щях да импровизирам!

-                     Нямам никаква престава какво ще правим. Да се разходим?

-                     Да се разходим!

Облякохме се и излязохме доволни под смаяните погледи на един Жилбер, един негър от войната между Севера и Юга и една бутилка ново Божоле.

Навън беше топло. Почти 15 градуса. Прегърна ме през кръста и ме повдигна като перце до себе си. Както едно време.

Улиците бяха пусти, всички влюбени търсеха да открият любовта си, някъде из задушливите кафета и ресторанти. И ние бяхме открили своята. Навън.

Усещах допира на устните му върху своите, още преди да го познавам. По устните ни тихо заваля снежец.

Страшният съд и за двама ни беше още далече.

            Честит Свети Валентин!

© Владислава All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??