Белегът
БЕЛЕГЪТ
Този белег тук, на гърдите ми, не е от нож. От остър морски камък е. Морето беше сърдито тогава и хич не му беше до посетители и гости. Ама аз бях нагъл и млад – и влязох. Не че не ме беше страх, още повече, че не умеех да плувам, ама една опитна и необуздана сирена при всеки тласък на вълните се издигаше над тях и прелестите ù замайваха главата ми. Не издържах и влязох. Ядосана вълна ме връхлетя и ме събори в един подводен зъбер. Заболя ме. С мъка излязох. Буйна ивица кръв извираше от лявата ми гръд, сякаш бях прободен с кинжал. Хората на плажа по-скоро ми се изсмяха, отколкото ме съжалиха. Последствия нямаше, освен този белег като от дамга на еретик.
Минаха години.
Нарочно отидох точно на това място край морето, на същия плаж, по същото време на годината, в същия ден на август. Морето ми се стори същото, само че беше се поукротило, лъхна ме с познатата си миризма, престорено ми се усмихна, както и тогава, за да ме примами, и продължи със заучените си флиртове с останалите наивници, защото то беше морето на всички и на всички трябваше да обърне внимание. Плетеше илюзии, че дава всичко от себе си, за да направи гостите си щастливи. Върховете на вълните се редуваха като сребърни нанизи върху фината му тъмнолюлякова кожа, а белите чайки и гларуси се люлееха върху тях и приличаха на скъпоценни брошки.
Пясъкът беше топъл и нежен като прегръдката на непорочна и млада Афродита, в чиято плът горяха страстите на нова Клеопатра.
Август сипеше лъчите си с щедри шепи и палеше огньове в сърцата и на най-целомъдрените.
Бризът се шегуваше с косите не само на невръстните момичета.
За миг си помислих, че времето се е върнало и че всичко на този свят се повтаря. Почувствах се щастлив и вечен. Едва не коленичих пред морето като пред жива икона, когато наблизо чух развълнувани и възмутени възклици:
– Абе чие е това дете, което вече близо час обикаля и хленчи от чадър на чадър? – тресат се обръчите под брадичката на важна госпожа с ефирна капелина на главата и със светещи очи на бухал под нея.
– Хленчи, да! Пищи! – една блондинка се обръща ядно върху шезлонга си като
скумрия на скара.
– Боклуци! – изръмжава гласът на побелял контрабас.
– Да се обадим на...
Мълния проряза сърцето ми – ръката ми мълчеше празна. Изревах като войнишка тръба при тревога и хукнах:
– Чедо! Ангелчето ми! Тук съм, миличко! Ето ме! Прости ми, дядовото!
Грабнах го. Притиснах го до сърцето си. Две малки ръчички се увиха около врата ми. Прегръщаха ме с цялата обич и обида на Вселената.
И с безкрайната ù прошка.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
