Белите перденца
2 min reading
Още преди да отвори очите си,дядо Енчо знаеше,че нещо не е наред.Бе обгърнат от една безнадеждна пустота,която цяла нощ го бе мятала и премятала.Повдигна бавно клепачи,загледа се в петната по тавана и мъчително ясно си припомни,че е сам.
От седем години живееше в старческия дом,но никога досега не беше усещал самотата си така силна и всепоглъщаща.
Първите две години делеше една стая с дядо Йордан,погаждаха се,играеха вечер на табла,в неделя си купуваха по една бира и пържена цаца от близкия рибен ресторант.Но един ден дъщерята на дядо Йордан пристигна в лъскава черна кола и си го прибра,а след няколко месеца дядо Енчо се премести в стаята на Мария.
Беше я отличил от всички останали възрастни жени,които обитаваха дома.Тя не говореше за болести,не се оплакваше и не кълнеше неблагодарните си деца,както правеха някои.Най-поразителното в нея бяха очите й-сред бръчиците на лицето те светеха като две черни въгленчета и стопляха душата му.Дядо Енчо оставаше все по-дълго да разговаря с нея и след подобни вечери се чувстваше освежен и подмладен.Останалите от дома ги подкачаха,някои открито им завиждаха и тогава той се разписа и се премести в нейната стая.На прозореца цъфтеше мушкато,а на масичката бе застлана покривка,плетена на една кука.Дядо Енчо погали мушкатото и очите му се навлажниха.Сякаш душата на Мария се бе вселила в цветето.Цялото му същество се бунтуваше срещу истината,че нея я няма.Това,което заровиха вчера в мрачните гробища на края на града,не беше Мария.Беше само нейната телесна обвивка,но душата й бе жива и витаеше край него.Спомни си как двамата отделяха всеки месец по някой лев от оскъдните си пенсийки и чакаха деня,в който ще съберат достатъчно,за да напуснат дома.Мария имаше малка къщичка в планината,но след смъртта на съпруга си я бе напуснала,защото не беше по силите на сама жена да живее в гората.Двамата щяха да отидат там,дядо Енчо знаеше как да стегне къщицата,умеше много неща.Мислеха да купят една-две кокошки и една козичка.Вечер само за това си приказваха.Мария тъгуваше за дворчето и мечтаеше отново да си насади цветя.Много цветя и бели перденца по прозорците.Дядо Енчо мислеше,че отдавна му е минало мремето на мечтите-те бяха за младите.А сега мечтаеше на глас с нея и чакаше с нетърпение да се преселят в малката къщичка и да посрещат утрото,настъпващо с мирис на билки и топло мляко.А белите перденца ще потрепват,на двора ще завърти опашка кучето,козичката ще кимне глава за поздрав.
Ех,Мария...Дядо Енчо едва не изхлипа на глас.Беше си отишла в съня си,кротко скръстила ръце на корема и със спокойно лице.Отиде без него в по-добрия свят."Дай,Боже,всекиму такава лека смърт"-кръстеха се бабичките от дома,а наум си пожелаваха дано не е скоро.
Дядо Енчо въздъхна,взе приготвения от снощи сак,прегърна саксията с мушкатото,погледна за последен път стаята и тръгна,накуцвайки надолу по стъпалата.След един час щеше да мине автобусът,който да го отведе към планината и къщичката с белите перденца.
От седем години живееше в старческия дом,но никога досега не беше усещал самотата си така силна и всепоглъщаща.
Първите две години делеше една стая с дядо Йордан,погаждаха се,играеха вечер на табла,в неделя си купуваха по една бира и пържена цаца от близкия рибен ресторант.Но един ден дъщерята на дядо Йордан пристигна в лъскава черна кола и си го прибра,а след няколко месеца дядо Енчо се премести в стаята на Мария.
Беше я отличил от всички останали възрастни жени,които обитаваха дома.Тя не говореше за болести,не се оплакваше и не кълнеше неблагодарните си деца,както правеха някои.Най-поразителното в нея бяха очите й-сред бръчиците на лицето те светеха като две черни въгленчета и стопляха душата му.Дядо Енчо оставаше все по-дълго да разговаря с нея и след подобни вечери се чувстваше освежен и подмладен.Останалите от дома ги подкачаха,някои открито им завиждаха и тогава той се разписа и се премести в нейната стая.На прозореца цъфтеше мушкато,а на масичката бе застлана покривка,плетена на една кука.Дядо Енчо погали мушкатото и очите му се навлажниха.Сякаш душата на Мария се бе вселила в цветето.Цялото му същество се бунтуваше срещу истината,че нея я няма.Това,което заровиха вчера в мрачните гробища на края на града,не беше Мария.Беше само нейната телесна обвивка,но душата й бе жива и витаеше край него.Спомни си как двамата отделяха всеки месец по някой лев от оскъдните си пенсийки и чакаха деня,в който ще съберат достатъчно,за да напуснат дома.Мария имаше малка къщичка в планината,но след смъртта на съпруга си я бе напуснала,защото не беше по силите на сама жена да живее в гората.Двамата щяха да отидат там,дядо Енчо знаеше как да стегне къщицата,умеше много неща.Мислеха да купят една-две кокошки и една козичка.Вечер само за това си приказваха.Мария тъгуваше за дворчето и мечтаеше отново да си насади цветя.Много цветя и бели перденца по прозорците.Дядо Енчо мислеше,че отдавна му е минало мремето на мечтите-те бяха за младите.А сега мечтаеше на глас с нея и чакаше с нетърпение да се преселят в малката къщичка и да посрещат утрото,настъпващо с мирис на билки и топло мляко.А белите перденца ще потрепват,на двора ще завърти опашка кучето,козичката ще кимне глава за поздрав.
Ех,Мария...Дядо Енчо едва не изхлипа на глас.Беше си отишла в съня си,кротко скръстила ръце на корема и със спокойно лице.Отиде без него в по-добрия свят."Дай,Боже,всекиму такава лека смърт"-кръстеха се бабичките от дома,а наум си пожелаваха дано не е скоро.
Дядо Енчо въздъхна,взе приготвения от снощи сак,прегърна саксията с мушкатото,погледна за последен път стаята и тръгна,накуцвайки надолу по стъпалата.След един час щеше да мине автобусът,който да го отведе към планината и къщичката с белите перденца.
© Здравка Маринова All rights reserved.
