Бензин, а не кръв

Колко още ще живеем по този начин? Едва ли дълго...

 Бензинът в кръвта ще ни погуби. Тези ревящи, мощни зверове ще ни убият. Знаем го, но пак ги обяздваме без капка страх. Летим по пътя, присвили очи, на устите с ехидни усмивки. Никой не предполага на кой завой ще поеме последната глътка въздух. В този миг сме умопомрачени и никой не може да ни спре.

 Яздим бесните метални коне, с двигатели вместо сърца. Всичко покрай което преминаваме сякаш е спряло. Времето е спряло. 200... 250... Искаме още... и още... и още. Опиянени сме, това е сън, а не реалност. Може би скоро и сърцата ни ще спрат. Но само може би...

 Усещаме гнусния, застоял дъх на смъртта. Знаем го – тя диша във вратовете ни и се пресяга да ни докопа с черните си остри нокти. Даваме още газ и отново й се изплъзваме. Няма да ни хване, не и този път.

 Игра. Това е просто една игра на котка и мишка с живота и смъртта. Кой ще е победителят? Ние или тя? Смъртта. Винаги е тя. Рано или късно, тя спуска своя черен воал върху очите на всеки.

 Но дотогава ще продължаваме. Ще поглъщаме жадно, алчно пътя. Ще се надбягваме с вятъра. Ще преследваме залеза. Ще се гоним с бурите, надявайки се, че ще ги изпреварим.

 Защо ли? Защото сме свободни! Ще продължаваме и нищо няма да ни спре. Нашите песни са полуделите ревове на зверовете ни. Нашият живот е такъв – на път. Любовта ни – неизвестните приключения, които ни предстоят.

Връщане назад няма. Кръвта кипи. А краят... той е по-близо, отколкото си мислим...