(Без)Делниците на един писател- част 24

Приличаше на пътуване. Отделила се от тялото си, Аделина се чувстваше лека като морската пяна, разнасяна край брега от бриза по пладне. Летенето се получаваше от самосебе си. Просто си го помисляше и вече беше горе- във висините на фантазията. Движеше се с немислима скорост, преминаваше като през тунел от времена и пространства. Покрай нея профучаваха гръмотевични бури, тайфуни, огромни вълни я заливаха, но тя успяваше да изплува. Вулкани изригваха и тя се потапяше в лавата без страх, че ще пострада. Ядрата на планети и звезди я приемаха в лоното си, вливаха енергиите си във вените ѝ и убийствената им мощ я изгаряше до пепел, но волята ѝ успяваше да подчини термоядрените процеси и тя се възраждаше още по-силна и прекрасна от преди.

Малко по малко, стихиите се предаваха във властта ѝ, но не я пускаха да се върне в човешкото си тяло. Без да знае защо, тя самата усещаше че не бива и че там я чака сигурна гибел. Затова, вместо да упорства напразно, тя продължи пътешествието си напред, през минали и бъдещи епохи, срещайки чудновати създания, преминавайки през непознати измерения, в които общоприетите физични закони не действаха. Странни вихри я поемаха и като силни ръце си я подаваха, а тя не се противеше, защото бе уверена, че някъде там- в края на пътуването, я очаква неописуема радост и може би истинска свобода от ограниченията на човешкия живот.

“Нима така изглежда вечността за душата? Но защо не съм в Небесното царство, за да си почивам в елитния хотел на Сътворение? Или пък трансферът ми към Мрачното царство още не е завършил? Може би принадлежа на Самаил, след поредицата от погрешни избори, които направих. 

Ами ако все пак ми се подари втори… не, трети шанс… Но коя съм аз, че да заслужа подобно благоволение? Успях  да създам една огромна каша и да забъркам в нея невинни, които ще страдат заради моя провал. Толкова надежди бяха възложени на мен, а аз не ги оправдах! И сега? 

Но не. Аз трябва да се върна и да им поискам прошка. На семейството си, на небесните създания, на Мрачния господар. Защото дори той е по-светъл от онова, в което се превърнах аз…”

– Алоу? Хленчещата богиня? Ние тука не сме големи почитателки на лиглите, дето се правят на професионално прегорели депресарки. Я вземи се стегни! За какво я носиш тая божествена искра? Ау! Ама имаш страхотна огнена коса! Виж ни нас какви проскубани кокошки сме!

Аделина се огледа. Покрай нея все още преминаваха галактики, мъглявини и черни дупки, но насред лудешки мигащите светлини се бяха разположили в удобно сепаре, няколко шармантни дами.

Външно изглеждаха като представителки на човешкия вид. Всички до една бяха с яркочервени коси, завити на кок и носеха елегантни очила, като всеки чифт бе съобразен с формата на лицето на притежателката си. Облечени бяха в строги офис-костюми в тъмносиньо, под които блестяха от чистота искрящо бели ризи. Образите им  завършваха с обувки на среден ток, удобни за ходене през стандартния осем часов работен ден. Най-близката асоциация на Аделина бе за банкови служителки. Но пък бяха твърде бляскави за подобна редова длъжност.

Те я поканиха при себе си, докато разглеждаха и си подаваха една на друга разпечатани листове, извадени от папка, на която бе изписано нейното име.

– Приятно ми е, Аделина! Аз съм Алиса, а другите тук са Арлина, Алена, Амина и Амелия. Вероятно се чудиш на имената ни, но те са избрани нарочно, за да подчертават същността ни. Ние с теб си приличаме. Приемнички сме на божествените искри и носителки на живата сила. Само, че професионалните ни характеристики се различават. Ние петте избрахме да бъдем инспектори. Ти обаче прояви смелостта да реализираш потенциала си. За зла беда, тялото ти не понесе нарастващата главоломно енергия у теб и, така да се каже, даде на късо. В момента то се бори с тежка треска, която буквално сварява отвътре органите ти.

– Инспектори на какво? Реалности? Съдби? Подредбата във Вселената?

– Всичко, което се налага да бъде проверявано, когато започне да работи зле. Ние сме качествен контрол на случващото се. Когато битието зацикли, се включваме за да го разследваме. След това даваме пълен отчет на божествата, както и препоръки за решаване на проблемите. Ако не се вземат под внимание и не се предприемат действия, налагаме санкции. Сега сме на границата на подобна ситуация.

– Като че ли се сещам за какви санкции говорите. Една четворка особняци с коне и странни оръжия.

– Точно те, да. Настоящата ни инспекция касае теб. Нужно е да установим до каква степен си подходяща да продължиш с изпълнението на задълженията си като богиня и как да вдигнеш нивото на извършваната работа.

– Какво се изисква от мен?

– Да отговориш на няколко въпроса. Междувременно и ти можеш да питаш ако нещо не ти е ясно.

– Защо сте предпочели подобни постове, пред възможността да бъдете богини?

– За да си върховна сила във Вселената се изисква особен характер. Колкото твърд, толкова и изменящ се съгласно обстоятелствата. Не е достатъчно да носиш само първичната Хаос у себе си, но също така и не бива да си покорна изпълнителка на нареждания. Искрата се разгаря и еволюира единствено у онези, които с цялата си душа се впускат в управлението на вечността. И не се боят да рискуват и бъдат крайни, когато се налага. Да задават неудобните въпроси, когато е нужно. Да провокират както Мрака, така и Светлината. В това отношение ти даже си се поувлякла малко повече от необходимото.

– Не разбирам.

– Богините решават сами с кого да преплетат безкрая си. Твоята съдбовна линия обаче е оплела не една, а две други божествени линии. Тъмна и светла. И доколкото виждаме, не е възможно никоя от тях да бъде отстранена от теб. Твърде силно си ги привързала към себе си. Това е прецедент. Обърква цялостния ход на бъдещата история. Затова се е породил и конфликтът у теб, задействал самоунищожението ти. Както и това на света ти.

– Не съм предполагала, че би могло да е чак толкова страшно. Не съм го искала, нямам представа как се е случило. Опитах се да взема най-добрите решения, а се оказаха най-лошите. А и не смятах, че Мракът би могъл да се поддаде на каквото и да било влияние.

– На твоето се е поддал. До такава степен, че запасите му с първокласно вино вече са се изчерпали напълно  и дори верният му пръв министър се чуди как да процедира с бащата на всички злини, след като вижда у него влошаващо се и абсолютно нехарактерно за личността му умопомрачение. Сдобил се е с човешки емоции. И то от най-силните.

– Не може да бъде! Самаил? Да чувства? 

– Да. Не ни карай да дефинираме тези чувства. Те за нас са напълно чужди. Но в твоя свят от тях обикновено се ражда нов живот.

– След като давате препоръки, как ще процедирате с мен?

– Там е проблемът. За пръв път от сътворението насам, нямаме идеи за справяне с надвисналото бедствие. Изглежда, че ти трябва да съставиш плана по ликвидацията на аварията. Какво искаш, Аделина? Това е първият въпрос, на който трябва да се отговори.

– Искам… Щастие, може би. Но не толкова за себе си, колкото за тях. Те се борят ден и нощ за съхраняването на Баланса. Заслужават го.

– Не. Отговорът не съдържа достатъчно количество информация. Какво искаш за себе си?

– Спокойствие. Сигурност. Яснота.

– Отново не си откровена. Разбери, положението само ще се влошава ако продължаваш да криеш истината.

Аделина се замисли. Зарови се в себе си. Там търпеливо чакаше безусловната, предана и чиста любов към Анаил, която галеше с нежността си. Но в противоположния на нея ъгъл бе стихийното, опасно за живота, горещо изкушение в лицето на Самаил. Толкова ѝ се щеше да види точно неговия огън покорен и на колене пред нея…

– Искам всичко! До краен предел! Ако ще и да избухна и загина с последните остатъци от Вселената. Искам и Мрака и Светлината!

Петте червенокоси контрольорки се спогледаха и започнаха да си шепнат нещо неразбираемо, след което Алиса кимна и се обърна към Аделина:

– Много добре! Ти бе искрена. И макар парадоксът да изглежда още по-невъзможен отпреди, според нашите изчисления и заключения излиза, че все пак желанието ти би могло да се сбъдне. Но, отново- само ти притежаваш уменията да разрешиш загадката как точно да се осъществи. Затова ще дадем няколко предписания:

Първо- нужно е да получиш безсмъртно тяло. Съжалявам ако изпитваш сантименти към човешкия си живот, но ще се наложи да го загърбиш изцяло, тъй като по-нататъшната ти дейност ще бъде напълно предана на Вечността.

Второ- необходимо е да създадеш свой пряк наследник. Тук оставяме на теб избора как да бъде осъществено тайнството. Но гледай да е час по-скоро, защото обратното броене вече е започнало.

И трето, но не последно- трябва да обвържеш официално съдбата си както с бялата, така и с черната половина. Законен съюз. Според сметките ни, такова обединение крие минимален риск от сътресения за Баланса и гарантира безаварийния ход на времето. Официалният доклад вече е изпратен до висшата инстанция, така че остава единствено да ти пожелаем успех. Предвид факта с кого ще ти се налага да реализираш плановете, със сигурност ще ти е необходим.

– Само това? Очаквах някакъв жесток кръстосан разпит, претегляне на душата ми на везна, порицаването ми заради поддаването на слабости…

– Ние не сме съдници. Още повече, че сме просто алтернативни твои версии. Ако се вгледаш по-добре в нас ще разбереш, че в друго време, пространство и в различно твое настроение, ти би могла да си коя да е от нас. Затова и проверката протече тъй гладко, а и не открихме нарушения. Само пропуснати ползи и то от емоционално естество. Време ти е да наваксаш с физическия контакт с индивиди от противоположния пол. Със сигурност не страдаш от липса на кандидати.

Аделина понечи да отговори или поне да се сбогува, но бе грубо “засмукана” от времево-пространствения водовъртеж, който я стовари обратно в Небесното царство.

Клепачите ѝ бавно се вдигнаха само за да се затворят рязко в отговор на болката от ослепилата я внезапно светлина. Когато отново се опита да отвори очи, мътната пелена пред погледа ѝ се разсея и тя с удивление установи, че е обект на всеобщ интерес както от силите на Светлината, така и от някои важни представители на Мрака.

– Добре дошла у дома, кукло! Много си готина в тая форма. Ако не бях жена и не бях омъжена за тоя хубавец тука, щеше да изгориш. Повече от веднъж. Ей, любов! Ти защо си я направил толкоз сладка, бе? Ще почна да ревнувам.

– Скъпа, моля ти се! Жизнено важно ли ти е сега да ми вдигаш  скандал пред децата? Освен това Аделина е достатъчно силна и умела сама да сътвори безсмъртната си форма. Добре дошла в семейството, дъще! Не ѝ обръщай внимание на свекърва си, тя си е единствена по рода си проклетия…

– Я пак! Абе изкопаемо такова! Как не те е срам да подронваш авторитета ми, бе! Ади, слънце, обещавам, че ще бъда медена и добра с тебе, стига в най-скоро време у дома да се чуе бебешки плач.

– По този въпрос…

Аделина изпитателно премести погледа си от Анаил към Самаил. Няколко пъти. Двамата бяха далеч един от друг и си личеше, че едвам се сдържат да не се хванат за гушите, но доброто възпитание изискваше да проявят търпимост. Което само затвърди решението ѝ.

– Да? Имаш да ни съобщиш нещо ли?

– Трябва да обсъдя положението с бъдещия баща… с бащите на очаквания малък бог.

Сътворение и Хаос отвориха широко очи и набръчкаха изненадано чела, което за майката на всички ангели означаваше начало на задължителния редовен лифтинг, защото появилото се несъвършенство по лицето ѝ никога вече нямаше да изчезне. Аделина я шокира повече, отколкото избухването на супернова в непосредствена близост би могло.

Анаил пристъпи към постелята на прясно преродената богиня и взе в шепите си подадената му ръка. Тя бе мека и топла, готова да дарява нежност и ласка.

Аделина му се усмихна и се изправи с негова помощ.

– Самаил? Нужно ли е да повтарям? 

Звезделин се огледа учудено, сякаш за да се убеди със сигурност, че репликата е насочена към него и, хващайки другата ръка на богинята, промърмори по-скоро на себе си:

– Това ще е доста любопитен разговор. 

– И не само, Самаил. И не само…