(Без)Делниците на един писател- част 31

– Той те спря, нали? 

Аделина повдигна вежди  въпросително и въздъхна с досада.

– Дори на края на времето не намирам спокойствие! Защо си дошъл, Анаил?

Архангелът на любовта, както обикновено, бе съсредоточено намръщен, което означаваше, че зад небесносините кристални прозорци към душата му протича интензивна мисловна дейност. 

Аделина  премести пълния си с кървав еликсир бокал от лявата си страна, за да може Анаил да седне от дясната ѝ. Двамата се намираха на една от последните оцелели от финалния Голям колапс на Вселената планети. Той щеше да се случи много епохи след раждането и възкачването на небесния престол на човешката богиня.

Светлият воин мълчеше и очакваше. С нищо не показваше искрената си тревога, недоволството от онова, на което ставаше свидетел, както и личната си болка, породена от страданията на възлюбената му жена. Но пък и тя не изявяваше никакво желание да общува с него, което още повече засилваше опасенията му.

– Върнала се се към алкохола? Откога?

– От сега. Обаче това изобщо не те засяга. Дадох ти ясна заповед и ти не я изпълни. Нямаш работа тук. Мястото ти е на престола като мой заместник.

– Мястото ми е до теб и това въобще не подлежи на обсъждане. Още повече, че самоубийствената мисия, която се каниш да осъществиш е по-опасна от всичко, което си предприемала досега, а аз съм твой изначален хранител. От Светото ти кръщение насам. Тъй че няма да се отървеш така лесно от мен.

– Ще ме пазиш? Това ли успя да роди гениалният ти безсмъртен мозък? По-зле скалъпено оправдание може да измисли единствено някое палаво дете, което е довлякло поредния помияр вкъщи. 

– Тогава спри да се държиш като такова. Не разбираш ли, Аделина! Ключът към Светлината е в теб. Ти сама се отказваш да я допуснеш обратно в себе си. И то напълно съзнателно. Обричаш се на бавно, но необратимо вътрешно разложение. Вече не отличаваш Доброто от Злото. Самаил е поставил началото, но възстановяването ти, спасителната промяна би могла да се случи единствено чрез теб самата. И тя със сигурност не включва геноцид над цяла раса. Какво си мислеше, като ги изтребваше? Че е правилно? Че като висш съдия всичко ти е позволено? Осъзнай се, богиньо! Как пълното разрушение и изтребление на живи същества, пък били те и най-мрачните  ще е добре за теб? И недей да си измисляш извинения, че така подсигуряваш бъдещето на децата си. Продължиш ли в същия дух, бъдеще няма да настъпи за никого от нас. Нямаш право да погубваш съзнателни животи. Нямаш право да унищожаваш душа, която не ти принадлежи, нищо че е твоята собствена. И нямаш абсолютно никакво право да изключваш самоволно от живота си свързаните с теб чрез свещената клетва на Безкрая.

– И какво? Ще ми прочетеш малко конско, ще се направиш на твърд и надежден, предлагайки ми опората си и ще ме засипеш с любовта си, която е единствена по рода си, понеже досега ангел никога не е имал физическа връзка с жена. Това ли е? И аз, естествено, просветлена и пречистена, ще се втурна отново да спасявам Вселената, като стана добричка, послушна, блага и медена. Знаеш ли какво? Начукайте си го ама много здраво всички. Точно както стори брат ти с мен.

Анаил присви укорително очи, но не отговори на провокацията веднага. Нуждаеше се от драматизма на мълчаливата пауза, за да извади последния си и най-силен коз.

– Така да бъде. Ще те оставя, щом настояваш. Но понеже се отправяш на дълго пътуване с непредвидим изход, смятам че е редно да свършим едно последно дело заедно.

Анаил направи въздушен жест, предизвикващ лек полъх на въздуха около тях и след неизмеримо кратък отрязък от вечността двамата се озоваха на Земята. Пред вратата на бившето семейно жилище на Аделина.

“Какво правиш? Това е забранено!”

Аделина премина на мисловно предаване на информация, за да не привлича излишно внимание, а такова не липсваше. Любопитните съседи веднага забелязаха новодошлите и се завтекоха да я поздравяват и разпитват откъде идва и с какво се занимава в момента, на което тя се опитваше да отговаря с по една дума, за да се откачи възможно най-скоро от кварталните клюкарки. За нейно щастие, входната врата към двора на къщата на съпруга ѝ се отвори и той любезно ги покани да влязат вътре с Анаил.

Докато се качваха по стълбите към втория етаж, Анаил ѝ отговори:

“ Само препоръчително е. Твоите алтернативни версии дават указания, но никога не поставят абсолютни забрани. Не са упълномощени. Подобна власт имат само боговете и  ангелите. И Самаил, разбира се.”

“Какво си направил? И защо сме тук?”

“ Заради твоето прощаване със статичното минало. Това е последният ти шанс да започнеш да работиш по настоящето си, за да си гарантираш бъдеще. Както и на всички нас. На тях-също.”

В къщата цареше обичайния за деца в начална училищна възраст безпорядък. Разхвърляни дрехи, учебници, играчки… Неприбрана кухненска маса, гърмящо електронно устройство, на което върви научнопопулярен филм за горите на Амазония…

Летящи балони, свирки, конфети и, естествено,  торта с любимите герои, на която стои забита и запалена свещичка с еднозначна цифра. Най-голямото ѝ дете днес беше рожденик и тя бе поканена на празника му. 

Съпругът ѝ се отнесе хладно и резервирано към нея, но окуражи децата да поздравят майка си.Те се престрашиха с голямо усилие, което накара сърцето на Аделина да изкърви за пореден път, но тя умело успя да сдържи емоцииите си, подкрепяна от своя любим архангел.

Малко по малко, Ади разчупи атмосферата с шеги и закачки, питайки и на свой ред отговаряйки на безкрайните въпроси на неуморните малки човеци. Изглеждаше, че ледовете биха могли да се разтопят, защото и бившият ѝ съпруг се включи в разговора:

–  Благодаря ти, че успя да дойдеш! Децата отдавна искаха да те видят. Доста трудно те открих, но благодарение на отзивчивия ти началник все пак се получи. Шефът ти ме увери, че си много и непрекъснато заета, но би те пуснал само при условие, че лично се убеди къде отиваш и те съпроводи.

– Шефът ми? 

Аделина се обърна учудено към Анаил, който не благоволи да отвърне на погледа ѝ, а остана напълно непроницаем.

– Той ли? Той не ми е шеф, той е…

– Надзорник. По-подходящо е да го наречем така. Аделина, имаш прекрасно семейство. Мога да ви пожелая единствено на бъдете благословени. Е, след като се убедих, че нашата безценна служителка е на правилното място в точното време, може би ще е по-добре да ви оставя. Предполагам имате доста да наваксвате.

Анаил кимна на бившия съпруг на Аделина и напусна, след което дискретно изчезна от Земята, оставяйки богинята  със смъртните ѝ роднини.

Тя прекара целия празничен ден с тях, а накрая дори бе удостоена с честта да им прочете приказки за “Лека нощ”, обещавайки им чистосърдечно, че пак ще дойде и този път ще остане по-дълго. На тръгване, бившата ѝ половинка я заговори отново:

– Радвам се, че си се поправила. Заради самата теб. 

– И аз се радвам, че сте добре. Когато им обещах, че пак ще се видим, наистина го имах предвид. Но само ако ти позволиш.

– Добре дошла си. Може да доведеш и гаджето си. Изглежда свестен. Дано да си щастлива с него.

–  Аз…

– Няма нужда да ми обясняваш. Всеки човек заслужава втори шанс, колкото и грешки да е сторил в живота си. Мисля, че в Книгата на книгите го пишеше. Най-после успях да я прочета и знаеш ли какво? Страшно много истини има там. Обаче не бива да възприемаш написаното буквално. В съвременния свят мъдростта може да се получи не само чрез собственото страдание, а чрез вникването в преживяванията на другите.

– Вярно. Ти винаги си търсел абсолютната истина и си гледал дълбоко под повърхността. Де да можех и аз така…

– Можеш, естествено! Просто трябва да си припомниш как да слушаш и да чуваш полезните съвети. Не бъди инат, Аделина! Очевидно е, че си се измъкнала с чужда помощ от дупката, затова не се колебай отново да я поискаш. Мисля, че твоят човек е доста добре квалифициран в тая дейност…

– Ти… знаеш?

– Какво да знам? Бившата ми жена се появява на вратата ми в сюрреалистичния вид на  прелестно същество от друг свят. Придружава я някакъв перфектно изглеждащ и видимо доста заможен тип, който на всичкото отгоре е хлътнал до уши по нея. Абе доста си вдигнала нивото. Мога само да ти пожелая да продължаваш все така.

– Съжалявам, Андрей! За всичко, което ви причиних. Не заслужавам прошката ви, просто искам да бъдете щастливи.

– Отдавна сме ти простили, Лина. Прошката е за самите нас, за да сключим мир със себе си и за да започнем да прогонваме хаоса от душите си. Най-дългото пътуване започва с първата крачка. 

Аделина отговори на прегръдката на бащата на земните си деца и се раздели с него, след което се отправи след Анаил. Дирята му беше добре видима и тя я последва чак до сърцевината на вътрешната градина на Небесния палат.

 Архангелът седеше на ръба на един фонтан и пускаше в него хартиени корабчета, предварително боядисани с водоустойчива субстанция. Затова и не успяваха да потънат когато се докосваха до водната повърхност. Когато я забеляза, той се изправи и ѝ насочи цялото си внимание към нея.

– Виждам, че много забавно си изкарваш без мен. Това лак ли е? 

– Смола. Но добавям катализатор, който да я втвърди. Затова не лепне, нито пък тежи. 

– Не знаех, че освен от авиоинженерство, ангелите си имат понятие и от корабомоделиране.

– Много можеш да научиш от хората ако ги наблюдаваш достатъчно дълго. 

– М-х-м. И сега сигурно ще ме попиташ аз какво съм научила.

– Не. Времето на въпросите отмина безвъзвратно. Дойде времето на решенията. 

Аделина го гледаше изпитателно. Колкото и пъти да го беше правила преди, винаги откриваше по още нещо ново у него и то такова, което страшно много да ѝ хареса. Как беше възможно тя до го чувства като естествено свое продължение, дори когато се намира в бездната на отчаянието?

– Живеем живота си заради самата му ценност, нали? И се стремим само към онова, което е добро за нас. Загърбваме високомерието, лъжата и недоволството и впрягаме усилията си в борба с Хаоса. И разбира се, сравняваме се единствено със себе си от вчера. И с никой друг.

–  По принцип одобрявам четенето на съвременни мислители, обаче така и не разбрах окончателното ти решение.

Аделина наклони главата си на една страна и го огледа от главата до петите. Преструваше се на непринудено спокоен, но ритъмът на сърцето му го издаваше. Точно, както се случваше когато се доближеше до Самаил.

– Решението ми е да живея заради живите. Дала съм обещание да се върна, а освен това бившият ми те кани пак вкъщи. Нямам представа какво си му направил, обаче те хареса. А дотогава… Е, ангел-хранителю, май с теб ще ни се наложи да изследваме доста далечни кътчета от Вселената. Някакви идеи откъде да започнем?

Анаил кимна почтително, след което подаде на Аделина последното корабче, което тя доста неумело пусна точно под струята на фонтана, но ангелът реагира светкавично, улавяйки ръката ѝ и насочвайки я към правилното място, далеч от водовъртежа, който да го разскъса и превърне в непотребна пихтия от хартия…