(Без)Делниците на един писател- част 41

“Спете сладко слънчица,

мои милички деца.

Мама нежно ви зове,

малки, диви богове.

Укротете се сега,

страшна сила е гнева.

Обич светла ще даря,

за да греете в деня .

Нека заедно, така,

да творим ний доброта.

Много нови светове,

дремят в мрак от векове.

Заедно ще ги спасим,

ред във тях ще въдворим.

Рано още е нали,

с вас вселени да градим?

Спете сладко слънчица,

чакат ни безброй дела…”

Аделина си припяваше измислената от самата нея песничка и милваше невероятно наедрелия си и то за отрицателно време корем, докато клатеше напред назад масивния люлеещ се стол, изтъкан сякаш от сърцевината на хиляди звездни лъчи. Тъй нереално блестящ изглеждаше, докато богинята се бе отпуснала в него и общуваше с неродените си деца. Вече усещаше ясно душите им. Единият бе горещ пламък, който жадно поглъщаше всяка нейна крайна емоция и изискваше ненаситно да го засипва с цялото си внимание. Другият бе спокоен като езерна вода. Благ и обожаващ. Той кротко се свиваше в миниатюрното си кътче от утробата на майка си и започваше да излъчва все още немощна, но изключително благодатна обич в отговор на нейната.

Двамата братя се отличаваха един от друг коренно, което бе напълно разбираемо. Приличаха на бащите си, обединени от Триединството. Но съдейки по енергията им, която растеше не с дни, а с часове, със сигурност щяха да превъзхождат предците си по величие.  

“ Не се карайте, аз обичам безкрайно и двама ви! Дребни пакостници такива, ако не се успокоите, повече няма да ви пея днес!”

Борбата помежду им винаги завършваше с равенство, защото нито един от двамата не желаеше да се лиши от несравнимата грижа и ласка на майка си. Ади бе уверена, че създавайки здрава емоционална връзка с тях отрано, ще ѝ се удаде в бъдеще да я поддържа така, че да ги възпита правилно. В противен случай кой знае какви беди щяха да сполетят реалността?

Богинята се стараеше да прогонва своевременно опасенията си относно възможното разгръщане на стихийния потенциал на наследниците си, но нещо все я глождеше отвътре и не ѝ даваше необходимия за жена в нейното положение покой. 

Предчувствие? Възможност? Последствие? Какво ли беше това неясно усещане за сгъстяващи се буреносни облаци над главата ѝ? 

Не бе минало много откакто разбра, че отново носи в себе си чудото на живота. Божествената природа на малките души в нея се изразяваше с неконтрулируемо бързия им растеж и развитие. За разлика от човешките бебета, на тези им бяха нужни броени седмици, за да достигнат до зрялост и готовност за физическо рождение.

Точно от този момент Аделина се боеше най-много. Вярно, в безсмъртното си тяло тя бе практически неуязвима, още повече че благоприятното завършване на бременността ѝ щеше да е от полза за всички страни, така че децата ѝ по никакъв начин не би трябвало да застрашат собствената ѝ безопасност. Но въпреки че си повтаряше до втръсване как всичко ще бъде наред, сама не си вярваше.

Тези деца щяха да бъдат трудни. Трудни за обичане, за отглеждане, за превръщане в достойни богове. Те бяха отговорност, която щеше да тежи на не едно и две царства. Затова и всички създания, на които им предстоеше в далечното бъдеще да минат под властта на двамата, задължително щяха да се включат в грижата за тях. 

Първоначалното отрицание и негодувание на богинята от принудителното положение, в което уж я поставиха любимите ѝ мъже постепенно и доста болезнено се бе сменило с примирение и приемане на най-важната роля във вечността ѝ. Тя обичаше с цялата си необятна душа Анаил и Самаил и то не само по задължение. Преживяванията с тях, израстването ѝ като дух и сила, триумфите и паденията, особената връзка която ги обедини в триединство… Цялата тази история я превърна в нещо друго. На моменти си задаваше въпроса дали все още е Аделина, а не някой друг.

Тъй дълбоко се бе замислила, че не усети как двете ѝ съдбовни и престолни половинки нарушиха уединението ѝ насред райската градина на небесния дворец. Анаил леко я погали по рошавата коса, сплетена небрежно на дълга плитка, за да не ѝ пречи при затрудненото придвижване, както и когато ѝ се подремваше. Самаил на свой ред побърза да установи контакт с децата и коленичи пред нея, поставяйки ръцете си на корема ѝ, след което допря устните си до него. В отговор почувства два мощни ритника от другата страна.

– Някой няма търпение да излезе на белия свят! И как ще ви наречем, невръстни калпазани такива?– рече Самаил, след което елегантно целуна ръката на своята единствена.

– Те ще дойдат, стискайки здраво съдбата на вселената в миниатюрните си ръчички. Зафираил и Игниил. “Сияйният” и “Огненият”. Също като бащите си.

– Ти си целият им свят, Аделина. Нашият свят. Те ще бъдат като теб. Най-прекрасното, но и най-ужасно нещо, сполетявало времето и пространството ни.

– Много мило, Ани! Романтиката, в която ме потопи изказването ти е почти толкова приятна, колкото и близка среща с капаните на Разрушение. Доброволното самоубийство е за предпочитане пред нея.

– Не бива да се боиш, любима. Те вече те обожават. Също като нас. Заедно ще им покажем правилния път, ще ги насочваме ако се отклонят от него, ще бъдем тяхна опора и защита.

– Ние не се самозалъгваме, Аделина. Знаем, че искат всичко. Да завладяват, да подчиняват, да унищожават онова, което противоречи на желанията им… но най-много от всичко ще се нуждаят от теб. Защото ти не си просто майка им. Ти си началото и краят, денят и нощта, благословията и проклятието. Затова ще ти бъдат задължени завинаги.– продължи Самаил.

– И заради това няма да се превърнат в чудовищата, от които толкова много се страхуваш.

– Ани!

– Какво? Самаиле, ти също го чувстваш, защо си мълчиш? Нали ти си този, който все настоява за искреност, прозрачност и ненавижда лицемерието? Пред нея си длъжен да бъдеш откровен. 

– Че аз съм самото откровение, Ани! Напълно откровено ти заявявам, че ако още веднъж я разтревожиш с недодяланата си безпардонност, лично ще те запратя в някое неизвестно измерение, където да се научиш на правилните обноски. Понякога се изумявам как е възможно с теб да сме братя.

– Ани, Звезди… Ако не държите да родя преждевременно, моля да престанете с тая поредна сценка на никому ненужно братско съперничество. Не сте никак оригинални. А и за ваше сведение, малките хубостници ВЕЧЕ се доказват като бъдещи горди последователи на Разрушение. Погледнете!

Аделина махна с ръка съвсем леко и пред тримата се разкри ужасяваща гледка. Сенки от всички краища на тяхното, а и на другите измерения прииждаха към Земята, обвивайки я в непрогледна тъма. Анаил и Самаил се спогледаха неразбиращо, след което се обърнаха към своята дама. Тя продължи напълно невъзмутимо, сякаш бе закърмена с властния маниер на влеленското господство:

– Нареждам пълна евакуация на родната си планета. Подгответе царствата си да приемат бежанците. И Мракът и Светлината трябва да участват в спасението на хората. Призовете армиите. Погрижете се да проумеят и приемат, че е необходимо да се съюзим срещу заплахата от един неконтролируем хаос. Ангели и демони ще се бият рамо до рамо, защото както е първият, така е възможно да бъде и последният път в който това ще се случи.

Анаил и Самаил не губиха повече време в уточнения, а побързаха да изпълнят заповедта, тъй като самите те бяха твърдо против унищожението точно на този свят и то в настоящия момент. Не само заради произхода на възлюбената си, а и защото съдбите на Мрака и Светлината бяха пряко свързани с него.

Аделина въздъхна и се обърна мислено към малките си искри щастие, които демонстрираха пълната си готовност да разсипят Баланса без да им мигне окото, само за да удовлетворят живото си любознателно детско любопитство.

“Няма да се разберем така с вас! Вие сте добри деца и мама ви обича. Тате Ани и тате Звезди също ви обичат много. Но трябва да свикнете да не се поддавате на първичните си импулси. И на мен ми се яде сладко, ама не съм тръгнала да плюскам по цяла торта на ядене, нали? Любовта, скъпи ми съкровища, не се постига със сила, а с постоянство. Новият ред, който жадувате да установите, не ви задължава да взривите стария. Напротив! Така, както аз и бащите ви сме ваши основи, така и вие ще бъдете върховете на нашето съществуване. Но за целта ще се смирим. Ще помислим. После още веднъж и после пак. И когато разгледаме алтернативните варианти, ще изберем най-подходящия за ситуацията. Но никога няма да погубваме, освен ако не е застрашена собствената ни личност, както и на онези, зависими от нас. Ние сме богове, деца. А боговете носят на плещите си свещения дълг на живота. Да оставим смъртта на квалифицираните в нея. Рано ни е за следващ апокалипсис. Починете си, аз ще се погрижа. И най-вече- научете се да слушате по-разумните от вас, докато не съзреете достатъчно, за да придобиете силите да понасяте последствията от решенията си. Спете сладко слънчица, мои милички деца…”

Само че младите богове не бяха готови да приемат мъдростта на вековете в себе си все още, затова вместо да се успокоят, те отговориха с мощна енергийна вълна на майка си, която предизвика пропукване в реалността довело до отварянето на едва различим портал..

Аделина пак въздъхна, поклати глава с неодобрение и заговори на глас:

– Ще се научите. По трудния или по много трудния начин. И в двата случая ще страдате. Няма проблем ако изберете втория. Ще боли. Но колкото повече, толкова повече. Свободната воля е на ваше разположение…