(Без)Делниците на един писател- част 47

– Искам денонощна охрана. Пиле да не може да прехвръкне над двореца. Изтеглете частите, които Анаил разположи из световете, преди да ги е присвоил като своя лична армия. Не мога да рискувам да се окажем в неизгодно положение спрямо Тъмнината.

Аделина въздишаше нервно докато даваше нареждания на архангелите си и едва успяваше да довърши поредното изречение преди да ѝ свърши въздухът. Кършеше тревожно ръце и отвреме навреме между устните ѝ се отронваше болезнен стон, а красивото ѝ лице се сбръчкваше в страдалческа гримаса. В изумрудените ѝ очи бликваха сълзи и тя подсмърчаше.

“ Защо, Ани? Как можа да ни го причиниш? На себе си, на мен, на брат си… Къде си сега, мой ревностен защитнико? Как посмя да предадеш богинята си? Нима мога дори да си помисля да те мразя? С каква съвест, след като те обожавам с цялата си душа? Аз те раних. Моя е вината и ничия друга. Ти, моя любов, беше невинен преди да се захванеш с мен. А какво ти сторих аз? Покварих те със своя огън и ти изгоря. Заради мен ти падна и заедно с теб си отиде половината ми сърце. А ако Самаил загине, ще изгубя и другата…”

– Не бързай толкова да ме погребваш преждевременно, сладка моя Светлина! Все още крия някой и друг трик в ръкава си.

– Самаил! Ти се събуди! Не е възпитано да четеш чужди мисли без разрешение, нали знаеш?

Аделина, която от завръщането си в Небесното царство бдеше неотлъчно над тежко ранения си триединен любим и доскорошен тъмен властелин, се хвърли на врата му с дива радост, без да се замисли, че така му причинява неописуеми болки заради все още незарасналата дълбока рана от архангелския меч на Анаил. Но Звезделин бе въплъщение на галантността, затова и не си позволи да покаже слабост пред своята дама. 

– Извинявай, нямах намерение да ти изкарвам въздуха и ангелите. Но съм щастлива, че вече се възстановяваш. 

– Ако ме целунеш както само ти умееш, ще се изправя на крака много по-скоро, отколкото предполагаш.

Аделина се засмя, но нямаше избор. Желанието му беше неписан закон за нея. Тя се надвеси над него и огнените ѝ коси го обгърнаха като пламтящ ореол. Когато сля устните си с неговите, по вените му пробяга мълниеносно желание. Заради свещената връзка помежду им, тя усети същия мощен устрем, затова и си позволи да удължи изкусителния трепет възможно най-дълго. Ръцете му обвиха талията ѝ и тя се оказа в капан.

– Не прибързвате ли, Ваша Мрачност? Интензивните физически усилия са противопоказани на пострадали от прободни рани. И то толкова близо до сърцето.

Тонът ѝ беше палав, игрив. Нейна Божественост бе възвърнала привичната си очарователна безгрижност. Или поне докато ощастливяваше Самаил беше така.

Светлоносецът не си правеше илюзии, че връзката помежду им ще възвърне предишната си прелест. Не и след като от нея липсваше една съществена част- чистата и искрена, безусловна и невинна любов на един паднал архангел.

– Не е грях, че жадувам най-светлата от светлите, при положение,че съм кръвно обвързан с нея. А и какво друго ми остава сега, след като се налага да заема мястото на Светлия в нашия триединен съюз? Нямам право на други изкушения, нито пък да се върна към разгула, с който бях свикнал хилядолетия наред.

– Ще ти тежи ли? Не ми се ще да вършиш нещо насила…

– Дългът ни към Баланса е сакрален. Не бива да го възприемаме като наказание, любима моя Лина. Притежавам достатъчно самодисциплина, за да се справя със задачата. 

– Може ли да ти призная нещо? Вероятно ще те обиди, но все пак…

– Съмняваш се в искреността ми, защото съм най-изкусният манипулатор сред безсмъртните. Чудиш се доколко е безопасно да ми се довериш и дали преобръщането на равновесието не е част от някакъв дългосрочен мой план за завладяване на Вселената. Прав ли съм?

– Ако ще го играеш светъл, трябва да се отучиш да постъпваш с другите така, сякаш са по-низши от теб и ги презираш заради несъвършенството им.

– Аз? Да презирам? Та аз съм самата откровеност! Не бъркай наивност с искреност, както и практичност с користно лицемерие. Лина, нямам намерение да те мамя. В никакъв случай не желая да ти причинявам болка. Преживя достатъчно и без моята намеса. А знаеш, че точно аз мога да бъда много жесток. Само че точно с теб дори не съм в състояние да си представ подобен вариант. Ще бъда твой колкото и както се нуждаеш. Забележи, не казвам “желаеш”, защото прекрасно разбирам разликата между импулсивност и разсъдливост.

– Би ли ми обяснил тогава защо Ани постъпи така? Какво го тласна към мрака на егоизма? Има ли изобщо шанс за него от тук нататък?

– Х-м…Зависи какви точно са очакванията ти. Шанс да затвърди позицията си- да. Да се върне към Светлината- малко вероятно. Да се провали с гръм и трясък- доста постижимо. 

– Не го виждам да заеме мястото ти в ада. По-скоро би го разрушил до основи, пред перспективата да го управлява. На ангелите им е вменена нетърпимост към тъмнината. А сега, след като напълно съзнателно се отдаде на най-крайните емоции и пагубни страсти, той ще стане изключително опасен. Но на нас ни е необходимо Тъмата да продължи да съществува. Предимство е ако е организирана.

– О, със сигурност! Но ръководството на подобна институция изисква особени умения. Само доброто желание едва ли ще бъде достатъчно. А и не съм убеден, че Ани го притежава.

– Ако е условие да ти натрие носа и да изпъкне пред мен, ще преглътне чувствата и съображенията, които биха възпрепятствали разрастването на мощта и властта му. Вече сте съперници, Самаил.

– Аз не го възприемам по този начин. Ани ми е брат и изпитвам уважение към него. За цялата вечност, през която го познавам като самия себе си, никога не ми е давал повод да го ненавиждам или съжалявам. Но да го подкрепям… Ето в това се състои главната ми роля сега. 

– Би ли казал, че го обичаш? Като брат?

– Подобно твърдение носи твърде силен заряд, Аделина. Аз се придържам към здравословната умереност на златната среда. Уважавам и ценя, когато имам основание. А какво по-голямо основание от теб? Благодарение на Ани ти прие ролята си на богиня. И заради това ще съм му вечно благодарен.

– Не съм сигурна колко точно ме удовлетворява отговорът ти. Но ще го приема.

Самаил се надигна от ложето си, изръмжавайки от досада. Личеше си, че принудителното му положение на пациент никак не му се нравеше и гореше от желание час по-скоро да се впусне в управленската игра. Аделина усети настроението му и кимна. Двамата се разбираха без думи.

– Ще ти дам няколко идеи, единствена моя. Първата е да не отнемаш армията на Анаил. Щом му се води война, нека заповяда! Не бива да го поставяме в безизходната ситуация на напълно отхвърлен от света ни ренегат. Позицията би го принизила до обезумял звяр в клетка, който ще се реши на какви ли не крайности, за да се освободи. Целта ни не е да довършим онова, което е унищожено, а да съградим ново и по-добро. Нека оставим на Ани бойното поле. За нас с теб ще останат пространствата между световете. Ани ще е властелин на войска, а аз- на възможностите. В разработването на вероятностите се таи ключът към Безкрая. 

Той ще разпилява силата си във водене на безсмислени войни, докато ние с теб ще творим реалности и ще ги населяваме със свои същества. Верни и предвидими. Докато съм до теб като твой равностоен партньор и ти си до мен като моя пътеводна звезда, нищо няма да ни се опре. 

– Сякаш не разбирам напълно какво се опитваш да ми обясниш.

– Твоята природа е да грееш, а не да хвърляш сенки. Но аз... аз живях в сенките твърде дълго, Аделина. И от там виждам как Анаил се оплита в собствената си мрежа. Той вярва, че ти си негова. Че обаянието му те е подчинило и му принадлежиш изцяло. Нека вярва. Нека се опива от илюзията, че е победил. А когато протегне ръце да вземе всичко, което мисли за свое, ще се окаже, че държи в шепите си само пепел.

– А какво ще остане за нас, Самаил? Ако всичко стане на пепел, какво ще спасиш? Къде ще отидем тогава?

– Тогава ще изградим нов свят. Такъв, където нито Светлината, нито Мракът ще имат власт над нас. Свят, в който ти ще бъдеш всичко.

– А Анаил?

– Анаил… ще бъде спомен. Или сянка, която няма да посмее повече да те докосне.

– Докладваха ми, че Анаил премества основните си сили към Предела на Първичното време. Изглежда търси изворите на древната енергия.

Самаил само изсумтя снизходително.

– Истинската мощ се корени в това да контролираш потока, не източника. Ти, например, имаш в себе си хиляди божествени искри. Децата ни също са магнит за тях. Но как ще реализирате потенциала им… Ето в това се изразява могъществото ни.

Аделина отново въздъхна тежко и сведе поглед, но после зелената ѝ отрова стрелна предизвикателно небесните дълбини на Самаил и той отново се принуди да потисне вътрешното си желание да получи богинята на момента.

– И в тези нови светове, за които говориш… ще бъдем ли наистина свободни там? Или просто ще избягаме от една клетка, за да изградим друга със собствените си ръце?

Самаил се засмя — ниско, почти зловещо,с онзи добре познат сарказъм, който уж пареше, а всъщност галеше мислите ѝ.

– Ах, мила моя, няма по-сигурен затвор от онзи, който сами си построим! Но поне в него ще бъдем заедно.

– Не искам да си изкова затвор, в който да бъда изолирана от когото и да било от двама ви. Ние имаме общи деца, Звезделине! Те се нуждаят и от тримата си родители! Ани може да е опасен, но го прави в името на добруването на семейството ни. С него сме свързани и дори смъртта ни не би могла да разруши връзката. Вярно е че в момента той е всичко онова, с което се борим и в което никога не бива да се превръщаме. 

– Също е вярно и че на Ани му се играе на любов и обсебване. Но абсолютизмът може да бъде оправдан единствено в случай, че произтичащите от него обстоятелства са подходящи за постигането на позитивни резултати. Ти съгласна ли си да си пешка точно в този игра?

– Мисля, че съм такава от началото на живота си. Първо на баща ви, сега ваша.

– Не ти ли обещах, че ще станеш единствена? Обещанието спазено ли е?

– Не става въпрос за това.

– А за какво? Че искаш всичко и веднага? Разбира се! Аз- също. Но ерите на управление са ме научили на търпение и постоянство. Ще си получиш Ани отново, не се тревожи. Вярно, няма да бъде онзи заблуден и напълно лишен от съмнения непорочен младеж, който научи на удоволствие и власт, но пък новият му облик също може да ти хареса.

– В това е проблемът. Вече ми хареса. С изключение на частта, в която се опита да те убие хладнокръвно и без капка разкаяние.

– В най-добрите традиции на Мрака. Гордея се с него. 

– И продължаваш да се шегуваш… О, Звезди… Понякога ми се ще нещата помежду ни да не са чак толкова сложни.

– В такъв случай биха изгубили блясъка и очарованието на интригата. Необикновените личности се нуждаят от сложни взаимоотношения. Иначе вечността ни би била скучна до болка. А повярвай ми, от скуката боли много повече, отколкото от детската играчка, която Анаил втъкна в мен. Е, богиньо, ще направиш ли услуга на болния си триединен любим?

– Ти не си болен!

– Болен от любов не се ли брои?

– Прекаляваш! Каква е услугата, все пак?

– Да извършиш разузнаване в Тъмнината вместо мен. Не искам сервилните кретени да се отдадат на мързел и разврат в мое отсъствие.

– Мениджърът държи винаги изкъсо персонала си. Разбрах те. Веднага ще се заема.

– И още нещо, Аделина…

– Кажи!

– Тъмнината може да е привлекателна и притегателна, но не бива да се задържаш твърде дълго там, за да не станеш самата ти част от нея.

– Не се е случило така с теб, нали?

– Да, но аз не съм най-мощният източник на дисбаланс във Вселената. А и изобщо не съм толкова съблазнителен като теб…

Аделина се засмя гръмко и дари Самаил с още една палава целувка. Интимностите се отлагаха за неопределено време в бъдещето…