Бездушно ли е виртуалното пространство?
Бездушно ли е виртуалното пространство?
Чатиш си с някой непознат. Смело се разкриваш. Намерила си сродна душа. Отказваш се от монументалната застинала даденост, която обикновено наричаш "себе си". Установяваш, че има чужда воля, на която искаш да се подчиниш и това ти харесва. Единственият случай, при който подчинението носи радост!... Неусетно се увличаш в мелодията, която запяват твоите най-нежни струни, умело дирижирани от изкусен вдъхновител...
Историята е следната:
Жената разбирала, че между нея и съпруга й нещо вече не е "същото". Един ден в чата й се включил непознат (бил съпругът й, но тя въобще не подозирала за това...) И откликнала... Представила му истинското си лице или поне нещо различно от това, което той виждал в ежедневието. На него му станало забавно и продължил да се включва от службата си редовно... Постепенно разбрал какво съпругата очаква от него, но не се променил, за да не усети тя нещо... Чатенето продължило цели две години, докато не поискала да види "тайния" си събеседник и да се разведе... Тогава съпругът решил, типично по мъжки, че е дошъл моментът да си признае и "всичко да се оправи"... Но стресът за жената бил прекалено голям. Шок! И тя посегнала към таблетките...
... ... ...
Виртуалното пространство ли да виним? Та то ни позволява в забързаното ежедневие да общуваме и да внасяме нови нюанси помежду си... Да се случваме... Въпросът е как го правим - с въодушевление и обич или бездушно и егоистично...
© Павлина Петрова All rights reserved.
(мое мнение)
