Ръмеше ситен дъжд към 6 часа сутринта. Беше хладен ноемврийски ден или поне в  началото на деня се очертаваше да бъде  такъв. Все още нямаше никакво движение по улиците. Та нали беше и неделя. Една от многото в живота на човек. Само жълтите таксита или поне трябваше да бъдат жълти, доколкото  полепналата по тях мръсотия на забързания  градски живот позволяваше да се определи цвета, сънено профучаваха по шосето в търсене на клиентела. Но определено сред бездомните кучета имаше наченки на някакво движение, в търсене на следнощни остатъци храна. А дали то някога спираше напълно...                                 

   Все още беше тъмно. По един от глухите тротоари на столицата унило потракваха нечии токчета. Този звук, стаил в себе си апатия към околния свят и всичко случващо се в него, сякаш напомняше за нечие собствено мнение, различно от това на заобикалящата го среда. Но какво ли значение имаше то в многолюдния град на бездушните. Прибираше се Соня. Пъхнала ръцете си в джобовете на шлифера, прибрала косата си в шапка и с походка на млад безделник, тя отдалече приличаше на човек, който отдавна беше престанал да се вълнува ден ли е, нощ ли е, коя година е. За Соня нищо нямаше значение. Колко пъти само, прибирайки се от поредната студена нощ, едва изтърпяна в някой хотел без име, тя взимаше душ, изпиваше поредното горчиво кафе и тръгваше на работа. Където пък не я очакваше нищо друго, освен бетонносив и скучно дълъг канцеларски ден в офиса на известен столичен адвокат. Взимаше хубави пари, дълги отпуски и възможност да се движи в прилични среди, според мнението на преобладаващата хорска маса с нисък коефициент на интелигентност, морно отпусната на пейките под блоковете, която винаги стриктно спазваше часовете за дежурене и никога не протестираше, ако поредната ”караулка” закъснее.

   Соня не се интересуваше от работата си. Започна там напук на завършилите с отличие кандидати за работата висшисти, а тя имаше само средно. Прие я с озлобление от адвоката, който беше поредният ù нощен клиент, ограбил детските ù мечти. А от тях Соня имаше в изобилие преди. Колкото по-палава и по-буйна растеше като дете, толкова по-голямо и по-развинтено ставаше въображението ù, което раждаше безумно смели и по детски чисти мечти, вплитани всеки път с много любов в плитките ù от любимата ù баба на село. Какви ваканции само имаше там. Незабравими. С аромат на палачинки и сладко от дюли. С вечно ожулени колена и слама в косите, в търсене на малките котета в плевнята. Винаги измисляше щури игри и беше вечният  тартор, дори и на най-агресивните момчета.  Не даваше покой на никого в махалата. Но пък всички я обичаха и чакаха с нетърпение за ваканциите. Когато баба ù почина, кракът ù повече не стъпи там. Порасна изведнъж, за един ден. Охлади се ентусиазмът ù и много мечти паднаха в калта с прекършени криле. Сякаш беше някакъв ням, страничен наблюдател и с цинична усмивка гледаше присмехулно към предишната Соня, която седеше на коленете на баба си, пееше с нея с цяло гърло и мечтаеше да стане поне принцеса. В куфара с дрехи имаше място само за портрета на баба ù като млада. Замина за столицата на другия ден. Веднага намери работа в едно неголямо заведение, а също така и една почти неугледна квартира, тъй като спестените ù пари стигаха само за това сега. Дори и да бяха останали някои мечти, то те постепенно умираха мълчаливо, тъй като душата на Соня се беше заключила за тях завинаги. Това, че беше изстинала откъм емоции и чувства, ù помогна по-лесно да преглътне първата сума, която ù беше оставил един мъж след прекараната с него нощ в хотела. Тя си мислеше, че ще излизат често, не че го искаше, просто така правеха другите, но парите ясно ù показаха какво да очаква или по-скоро да не очаква. Дори не трепна, когато ги видя, не се обиди, не заплака. Постепенно събра пари за по-голямо и по-приветливо жилище, премести се там, а снимката на баба ù винаги стоеше на нощното шкафче. Сякаш нямаше нужда от друга мебелировка, от повече обзавеждане, стигаше ù само да погледне баба си и душата ù се изпълваше с любов, често набраздявана със сълзи. Така и не се записа да учи. Не намираше смисъл в това. Получаваше каквото поиска и без образование. Нека се тръшкат ония висшисти сега, тя беше получила мястото с плътта си. Не, че я радваше това. Но не се и натъжаваше. Беше ù все тая...

   Понеделник е. Трябваше да се приготвя за работа.