Жанет беше младо момиче с добро телосложение и чаровно лице. Беше се изтегнала в един фотьойл на летището и качила краката си върху куфара. Разклати рязко едното си стъпало да отпъди досадната муха, кацнала върху новия й чехъл, след което продължи да гледа разсеяно шумните туристи с багажи и палави деца около тях. Повечето бяха почернели от слънцето, някои дори изгорели с червени петна върху кожата. Изглеждаха отегчено от предстоящото завръщане към родното им ежедневие. Само неколцина тинейджъри говореха разпалено по телефоните, вероятно с приятелите си за срещите след няколко часа полет.

Изведнъж забеляза група от трима човека в официални костюми, които бавно ходеха между хората в другия край на залата. Бяха внимателни и систематично оглеждаха всякa жена от чакащите. Нямаха вид на полицаи, а по-скоро на адвокати или служители в голям офис. Спряха до едно момиче, изкоментираха нещо и по-възрастният мъж извади една снимка, сравниха я и продължиха. Явно търсеха млада жена. Залата не беше голяма и скоро наближиха Жанет, която беше трудно разпознаваема, защото си беше нахлупила лятна шапка с козирка и тъмни очила срещу слънцето. Още докато издирвачите минаваха покрай предния ред, младият мъж хвърли един бегъл поглед към нея, но тя разбра, че няма да я изпусне вече от очи. Беше усещала този невидим „ластик" в баровете и кафенетата, където често я заглеждаха. След няколко минути дойдоха пред нея и спряха. Възрастният се обади на някого по телефона. От едно барче изскочиха цяла група журналисти с камери и фотоапарати и хукнаха, криволичейки между редиците към нея.

Изведнъж й стана ужасно горещо. Бързо прехвърли на ум последните десет дни, прекарани в морския курорт. Не беше откраднала нищо от хотела. Не беше се забъркала с някоя от месните мутри или някой известен мъж. Просто приятелката й в последния момент се беше отказала да пътува - и се наложи да поскучае. А-а, няколко дни прекара с група студенти от Португалия, които като нея бяха дошли да пробват този далечен край на Европа.  Плажът беше хубав, времето топло, кръчмите - пълни с шумни германци основно. Малко беше презастроено и шумно, но сравнено с нейния град беше поносимо. Не, нямаше спомен да е извършила нищо, заради което тия хиени да я наобиколят в момента.

Имаше предчувствие, че тези непознати по-скоро и готвеха някаква изненада-тръпка. Затова изчака да се насуетят, изучавайки ги. Видимо журналистите също не знаеха какво точно ще се случи, просто бяха повикани. Едва когато възрастният мъж извади от куфарчето си папка с надпис „Сладоледи Мечтание" , й проблясна нещо.

Пъстрият павилион край плажа беше на същата фирма. Откри го след като едната студентка и каза, че там имало промоция на всевъзможни на вкус сладоледи, при това напълно безплатно. Надписът над входа указваше, че консумацията е само на място, в ниши подобни на долепени една до друга телефонни кабинки. Съмнително беше и това, че в надписа предупреждаваха за евентуално заснимане  на дегустацията с рекламни цели. Още по странни бяха самите автомати за сладолед. Имаха екранче с десетина бутона, на които асортиментът се сменяше всеки ден. Самият сладолед се подаваше от машината закрепен на пръчка дебела колкото молив, която не се откачаше от самата машина и трябваше да се изяде там. Почти беше сигурно, че зад екрана имаше камера, която снимаше, но след първия път свикна с това и даже и доставяше удоволствие да флиртува с нея. На входа на павилиона винаги дежуреха няколко любезни служители, които не допускаха мъже и малки деца. Гонеха също и местните циганета, които напираха постоянно на безплатната стока. Свиреше приятна музика, най-често джаз, и беше прохладно. Посещаваха го заедно по няколко пъти, най-вече от плажа, както си бяха по бански и после коментираха вкуса му. Често се налагаше другите да я чакат, тъй като за Жанет яденето на сладолед си беше ритуал. Още от училище се научи да дразни момчетата, които свикнаха да я наблюдават от прозорците, когато тя се връщаше от сладкарницата насреща, ядейки някой Босс. Беше разбрала, че ги подлудява ако имитира онова...

Изведнъж светкавиците блеснаха, а микрофоните се подадоха напред. Мъжът извади от папката нещо като грамота и зачете на глас. Беше награда от фирмата като най-лоялен клиент за последната седмица. Подаде и тържествено чек за 10 000 Евро и карта за безплатна месечна почивка в луксозния хотел точно на плажа до фирмения павилион. Усетила тържествения му глас, само преди минута се беше изправила, а вече краката и омекнаха. Снимали я бяха преди година за реклама на шоколади, но такова внимание направо я стъписа. До нея се беше оказал, неизвестно от къде и кога, преводач на родния и език. Неусетно я беше прегърнал свойски и й превеждаше всичко. После въведе ред при въпросите на журналистите. Питаха я от къде е, с какво се занимава, харесало ли и е на морето и подобни въпроси, сякаш беше някаква холивудска звезда кацнала току що.  Направо невероятно.

Когато журналистите си тръгнаха, преводача даже й предложи да се погрижи за пререгистрацията на полета, ако решала да не пътува, а да се възползва от наградата. Тя помоли да я оставят пет минути сама. Искаше да си събере мислите. Боже, какъв беше този цирк? В какъв свят беше попаднала. До преди малко бе сама с милата досадна муха, а сега имаше чувство, че целият свят я гледа.

Всъщност, тя нямаше й представа колко е права, особено за едната му половина.

Шест месеца по-рано.

В хола на партерния етаж в малка вила до гората седяха двама мъже. Зад тях гореше камина, а отвън пред прозорците вихрушката въртеше снежинките в невероятен танц. Някои залепваха по стъклата и след като се стопяха, потичаха в капки надолу. Бяха си пуснали стара „прашасала" музика тихо и единият разказваше нещо разгорещено. Другият го слушаше формално и даже накрая го прекъсна.

- Слушай, приятелю! Какво ми разправяш за нови философии. Мен ми пуши главата как да изплащам кредитите си. Откакто намерих рецептите на дядо ми за боза и сладолед, сума пари съм вложил в цеха. А тези международни компании и мафията не ми дават да пекна. А сега зимата направо трябва да затворя производството. Какво ме касаят новите ти разсъждения?!? Поне не ме занимавай!

Настана минута неловко мълчание.

- Добре! - накрая проговори другият. - Щом мислиш, че философията не е стока, нека хванем бас. Ще приложиш на практика един от моите принципи и ако до година не почнеш да печелиш, аз ще продам къщата и земите ми в село Косово и ще ти изплатя кредитите ти.

Бизнесменът се разсмя гръмко - Все такъв въздухар си е останал. От дете му идват само щури идеи. Нямам представа как вързва двата края с тази заплата в БАН - си помисли той.

- Добре, давай да те видим! Колко да печеля на месец след година - десет хиляди лева става ли?

- Става. От там-нагоре ще делим. Ако не ги изкарваш при това законно и чисти, продавам имотите. Сега след тези земетресения кандидати много. Слушай, дай да приложим принципа на Незапазването.

- Това пък какво е?

- В материалния свят, както сме учили досега, за да имаш нещо - от някой трябва да го вземеш. В духовния, разбирай - във виртуалния - изобщо не е така. Един може да дава, а хиляди да вземат. Така КПД-то на системата може да стигне безкрайност.

- А стига, бе! Ти направо си слънчасал в тоя мраз.

- Определено не съм. Бил Гейтс какво дава на милионите клиенти, един и същ софтуер нали? И е най-богатият.

- Да, но аз произвеждам сладолед - не софтуер?!?

- Така е, но когато го ядат, някой гледа ли ги? А има хора, които не ядат, но биха плащали за гледката. И докато, за един сладолед ще плати един, за гледката ще плащат стотици. Остава да го организираме атрактивно.

- Снимането без съгласие е незаконно, драги. Веднага ще ни осъдят или трябва да организираме проститутки и да им плащам.
- Законно е, ако сладоледът е безплатен и е организирана промоция. Който не иска да го снимат - да не яде.  Ти избери място и организирай павилиона, аз аз ще организирам гледането. Ще го направим по интернет. Имам приятели майстори на тези техники. Онлайн излъчване срещу абонамент.

- Мисля, че трябва да е на жегаво място, да са по бански. А и често да им се яде. Трябва да е в кабинки да не ги безпокоят минувачите. Ще са от нещо като автомати за кафе.

- Трябва да има място за камерите и да е светло!

- Няма да пускаме хора, които не биха ги гледали, за да няма ненужна консумация. Ако тръгне методът, ще направя павилиони и на планинските курорти. Там са красавиците през зимата.
 
- Според мен, трябва да има някакви награди, да стимулираме тези, които са гледаеми. Рейтингът ще се следи непрекъснато. Най-добре по църковния принцип - десет процента за духовните натури.

....