Безсъниците на една надежда 2
Безсъниците на една надежда 2
Рамона тръпнеше в очакване. Наближаваше уикендът - двата дни, в които тя се виждаше с него. Трескаво мислеше какво поведение да демонстрира, така че да се държи на положение и да не показва и ни най-малка следа от несигурност. Опитваше се да изгради стратегия, която да й помогне да не показва чувствата си по време на тяхната интимна среща, дори се чудеше дали ще може да бъде малко по-хладна от обикновено по време на секса.
Течеше трескава подготовка за заветния ден. Рамона взе лист и химикал и бързо нахвърля 6-7 тиренца със следните задачи:
- Да за запазя час за козметик
- Да си купя нов парфюм
- Да си боядисам косата
- Да се обадя на мама
- Да купя вино
- Някакво подаръче???
- …
Вълнуваше се като първолак през първия си учебен ден. От позицията на 40-те си години ярко осъзнаваше, че трябва да е благодарна на съдбата за емоциите, които й се случваха. От близо 5 години огънят в душата й бе затихнал, почти угасващо тлееше в затънтения ъгъл на самотното й сърце. И сега, като по чудо, един нищо и никакъв мъж успя да навлезе в личното й пространство по най-безумния и банален начин, случващ се напоследък с доста хора, общуващи в социалните мрежи.
Рамона беше щастлива. Едно банално съобщение, гласящо „Искам те“ осмисли цялата й същност за дни напред. Същевременно с вълнението, тя усещаше и някакъв странен страх от предстоящата среща. В главата й валяха като ситен дъждец поредица от въпроси:
„Дали харесва тялото ми? А секса- допада ли му? А ако е с мен само, защото наскоро се е разделил с голямата си любов и търси развлечение? Ами, ако не ме харесва? Или пък ме харесва, но се страхува да ми признае?...“ Все въпроси, на които колкото и да се опитваше да си отговори, все не успяваше и съмненията й се засилваха с всяка изминаваща минута.
Наближаваше 20 часа. Тревогите на Рамона се засилиха. Цял ден ентусиазирано обикаляше МОЛ-овете, козметици и фризьори… Беше напълно готова, чувстваше се красива и подготвена за страстна и незабравима нощ. На период от няколко секунди поглеждаше безмълвния си телефон в очакване екранът да светне, но уви той остана категорично и отчайващо тъмен. Болката започна бавно и сигурно да обгръща цялото и съзнание. Патосът, който я бе обзел изчезна за секунди като падаща от небосвода звезда. Тя седна пред огледалото, погледна тъжните си и красиво гримирани очи, и тягостно започна да сваля грима си, който и без друго се беше развалил от стичащите й се сълзи… Вече не чакаше нищо и никого! Искаше само да се свие на кълбо и да изчезне завинаги. Често мислеше как това може да се случи, фантазирайки: „Сега ако можеше да си легна в леглото, да се завия през глава и на другата сутрин просто да ме няма… Да съм в друго измерение и състояние, което няма нищо общо с този живот… Да се стопя, или пък превърна в невидима материя…“ Опита се да го направи за поредна нощ, но осъзнаваше, че и този път няма да се получи и на другата сутрин ще се събуди отново с подпухнали от терзание очи.
В полунощ известието за получено съобщение на телефона внезапно я извади от безтегловното й състояние. Буквално скочи от леглото, обзета от хаотичен стрес и нервни движения. Съобшението съвсем очаквано я известяваше, че тази вечер е изникнал някакъв ангажимент и няма да може да се види с него… Рамона беше толкова празна, че нямаше сили да реагира…
Нещо я накара да посегне към листчето с изпълнените и вече задраскани задачи от днес и като светъл лъч едно написано тиренце озари цялата стая…
Треперещо и с надежда избра успокояващо познатия номер и отсреща на мига чу сънения глас на майка си:
„Мони, мамо, добре ли си? Всичко наред ли е, моето момиче? “.
Рамона избухна в сподавен плач, който на следващия ден със сигурност щеше да остави поредните тъжни следи върху красивото й, застаряващо лице.
© Манипулирам All rights reserved.
