Безсъниците на една надежда 2
Безсъниците на една надежда 2
Рамона тръпнеше в очакване. Наближаваше уикендът - двата дни, в които тя се виждаше с него. Трескаво мислеше какво поведение да демонстрира, така че да се държи на положение и да не показва и ни най-малка следа от несигурност. Опитваше се да изгради стратегия, която да й помогне да не показва чувствата си по време на тяхната интимна среща, дори се чудеше дали ще може да бъде малко по-хладна от обикновено по време на секса.
Течеше трескава подготовка за заветния ден. Рамона взе лист и химикал и бързо нахвърля 6-7 тиренца със следните задачи:
- Да за запазя час за козметик
- Да си купя нов парфюм
- Да си боядисам косата
- Да се обадя на мама
- Да купя вино
- Някакво подаръче???
- …
Вълнуваше се като първолак през първия си учебен ден. От позицията на 40-те си години ярко осъзнаваше, че трябва да е благодарна на съдбата за емоциите, които й се случваха. От близо 5 години огънят в душата й бе затихнал, почти угасващо тлееше в затънтения ъгъл на самотното й сърце. И сега, като по чудо, един нищо и никакъв мъж успя да навлезе в личното й пространство по най-безумния и банален начин, случващ се напоследък с доста хора, общуващи в социалните мрежи.
Рамона беше щастлива. Едно банално съобщение, гласящо „Искам те“ осмисли цялата й същност за дни напред. Същевременно с вълнението, тя усещаше и някакъв странен страх от предстоящата среща. В главата й валяха като ситен дъждец поредица от въпроси:
„Дали харесва тялото ми? А секса- допада ли му? А ако е с мен само, защото наскоро се е разделил с голямата си любов и търси развлечение? Ами, ако не ме харесва? Или пък ме харесва, но се страхува да ми признае?...“ Все въпроси, на които колкото и да се опитваше да си отговори, все не успяваше и съмненията й се засилваха с всяка изминаваща минута.
Наближаваше 20 часа. Тревогите на Рамона се засилиха. Цял ден ентусиазирано обикаляше МОЛ-овете, козметици и фризьори… Беше напълно готова, чувстваше се красива и подготвена за страстна и незабравима нощ. На период от няколко секунди поглеждаше безмълвния си телефон в очакване екранът да светне, но уви той остана категорично и отчайващо тъмен. Болката започна бавно и сигурно да обгръща цялото и съзнание. Патосът, който я бе обзел изчезна за секунди като падаща от небосвода звезда. Тя седна пред огледалото, погледна тъжните си и красиво гримирани очи, и тягостно започна да сваля грима си, който и без друго се беше развалил от стичащите й се сълзи… Вече не чакаше нищо и никого! Искаше само да се свие на кълбо и да изчезне завинаги. Често мислеше как това може да се случи, фантазирайки: „Сега ако можеше да си легна в леглото, да се завия през глава и на другата сутрин просто да ме няма… Да съм в друго измерение и състояние, което няма нищо общо с този живот… Да се стопя, или пък превърна в невидима материя…“ Опита се да го направи за поредна нощ, но осъзнаваше, че и този път няма да се получи и на другата сутрин ще се събуди отново с подпухнали от терзание очи.
В полунощ известието за получено съобщение на телефона внезапно я извади от безтегловното й състояние. Буквално скочи от леглото, обзета от хаотичен стрес и нервни движения. Съобшението съвсем очаквано я известяваше, че тази вечер е изникнал някакъв ангажимент и няма да може да се види с него… Рамона беше толкова празна, че нямаше сили да реагира…
Нещо я накара да посегне към листчето с изпълнените и вече задраскани задачи от днес и като светъл лъч едно написано тиренце озари цялата стая…
Треперещо и с надежда избра успокояващо познатия номер и отсреща на мига чу сънения глас на майка си:
„Мони, мамо, добре ли си? Всичко наред ли е, моето момиче? “.
Рамона избухна в сподавен плач, който на следващия ден със сигурност щеше да остави поредните тъжни следи върху красивото й, застаряващо лице.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Манипулирам Всички права запазени
