Огледалото /част 9/

        Равномерните удари на часовника в преддверието накараха Аная да се събуди. Тя разтърка сънено очи. Не й се ставаше от леглото, но когато си спомни нещо, рязко се надигна и седна, отмятайки завивките настрани. Стана й хладно и се погледна. Беше гола. Простена.

          - Мамичката му!

       Стана и отиде в банята. Огледа се в огледалото. Не забеляза нищо необичайно. Както винаги. Освен това, че беше гримирана. Накъсани спомени се прокраднаха. Зи. Снощи беше излязла с него. Говориха. Разхождаха се. И… И после се събуди в леглото чисто гола. Какво се бе случило? Независимо колко пъти превърта лентата, Аная така и не успя да си спомни какво се бе случило. Чувстваше в главата си огромна черна дупка, която се разширяваше и имаше опасност да я погълне.

       Влезе отново в спалнята и застана пред тоалетката. Откъсна малко памук и го напои обилно с тоалетно мляко. Докато движеше памучето по лицето си, тя се взря в отражението си в огледалото. В онова нейно любимо огледало, за което бе пожертвала една от златните жълтици на прабаба си. Загледа се в очите си. Спомен нахлу ненадейно в главата й.

        Малката Аная – застанала пред огледало. Кръстосала малките си крачета, седнала на пода в спалнята на родителите си. Докато баща й работеше по цял ден и рядко оставаше за по-дълго у дома, майка й се грижеше за домакинството и изкарваше допълнителни пари като печеше сладки. Малката Аная много обичаше да влиза в спалнята на родителите си и да сяда пред огледалото. Наблюдаваше. Себе си. Познаваше всяка извивка на лицето, на тялото си, всеки кичур от дългата си кестенява коса. Когато се нагледаше на красотата си, тя започваше да разказва приказки, шепнейки. Докато прабаба й беше жива, Нати й разказваше истории за принцеси; за вещици и демони; за вълшебни светове. И винаги доброто побеждаваше. Аная много обичаше тези истории. Защото знаеше, че независимо колко страшна, тъмна и грозна е историята, накрая ще се появи някой красив рицар с бляскави доспехи – възседнал силен голям кон с дълга грива – който ще победи мрака и всичко ще бъде добро и красиво. Докато Нати беше жива, Аная искрено вярваше в хубавия завършек на всичко. Но когато тя си отиде, Аная беше тъжна. Много тъжна. Не знаеше точно какво се бе случило и къде изчезна Нати, но знаеше, че й се е случило нещо лошо и тя трябва да извика красивия рицар да помогне на Нати. Затова сядаше пред огледалото и започваше да разказва. Вярваше, че историите й ще се сбъднат. Че Нати ще открие светлината и ще се върне, за да продължи да й разказва приказки. Когато Аная порасна и осъзна, че Нати никога няма да се върне, защото беше погребана, се засмиваше на безумните си вярвания. Абсурд. Нати никога нямаше да се върне. Абсурд. За какво й бяха всички онези истории, които изприказва пред огледалото? Животът е жесток и суров. В реалността никой рицар няма да дойде да спаси принцесата. Никой няма да убие дракона и той ще продължава да опожарява цели села и градове, докато не остане нищо. Абсурд. Всичко това бе пълна глупост.

        Аная тръсна глава, за да се отърси от нахлулите спомени и мисли. И тогава ги видя. Онези очи, които бяха хем нейните, хем нечии чужди. Изтърва вече мръсното памуче и се приближи към огледалото. Носът й почти докосваше повърхността му. Същите онези зелени очи – по-светли от нейните, с малки сини точици в тях. Не можеше да откъсне поглед от тях. Гледаше ги и едновременно с това гледаше себе си. През тях. Видя стаята си. Видя разхвърляното легло в единия край. Видя прозореца, зад който сутрешното слънце надничаше любопитно. Видя гардероба; малката картина на стената… И накрая видя себе си. Застанала гола, надвесила се с изцъклен поглед. Не можеше да помръдне. Мозъкът й бе изтръпнал. Никаква мисъл не се прокрадваше.

        И тогава чу гласът му.

        Затвори очи!

       Аная мигом се подчини. Гласът продължаваше да сипе команди и Аная ги изпълняваше без протест.

      Отдръпна се от огледалото и дръпна щорите. Стана тъмно. Слънцето изчезна. Изведнъж в стаята стана студено и кожата на Аная настръхна. Инстинктивно обви ръце около тялото си. Това беше единственото движение, което бе способна да направи. Всякакво друго й беше забранено. Защото така беше заповядал гласът.