Пиу-пиу-пиу. В болничната стая уредът равномерно отмерваше оставащите капки живот на възрастната жена. Тя лежеше в болничното легло неподвижна, очите ѝ бяха затворени, дишането- бавно и равномерно, като на спящ човек, само че тя береше душа. Двете ѝ ръце бяха отпуснати покрай тялото- едната гипсирана, а в другата беше включена система. Белият чаршаф, който стигаше до подмишниците, скриваше няколкото превръзки, както и многобройните синини и охлузвания. Според лекарите всички тези наранявания не бяха опасни за живота ѝ, страхуваха се от дълбоката прободна рана в областта на десния бял дроб. Как го бяха нарекли? Засмукваща белодробна рана. С всяко вдишване в дробовете ѝ навлизаше кръв, а при издишване излизаше примесена с въздух, под формата на пяна. С всяка глътка въздух я грозеше удавяне в собствената ѝ кръв.

       До леглото, облакътена на перваза на прозореца, стоеше около четиридесет годишна жена. Погледът ѝ се рееше невиждащо из малкия площад пред болницата. Косите ѝ падаха в безпорядък по раменете. На стола до нея беше захвърлено вече измачкано сако. Мислите ѝ се блъскаха хаотично в главата. Можеше ли да промени събитията от снощи? Ами ако не беше отишла на онази конференция? Ами ако беше прибрала майка си в апартамента? Но това „ако“ не променяше фактите. Беше ли добра дъщеря? Всички ли изоставяха родителите си в преследване на кариера? Дали половината вина за случилото се не беше нейна? А може би цялата?

       Късно снощи беше получила обаждане от спешното отделение. Майка ѝ била постъпила с множество наранявания, като едната рана била сериозна и застрашавала живота ѝ. Тъкмо се беше прибрала от конференцията и още дори не беше сменила дрехите си. Кога, как, защо? Повече информация не получи. Взе само чантичката си, наметна захвърленото сако и си повика такси до болницата. Лекарите се бореха за живота на майка ѝ. Операцията се проточи дълго. Беше благодарна на леля Мара, съседката на село, която остана до сутринта с нея. Леля Мара ѝ разказа накратко каквото знаеше.

      Както всеки ден, към свечеряване, се събрали на пейката, поседели, хортували и се прибрали. Леля Мара вечеряла, гледа сериала и си легнала. По някое време през нощта я събудили виковете на комшията Стоян. Той гледал няколко кози и било време да раждат, та за това ставал по няколко пъти на нощ, да ги наглежда. Чул Ивана да вика, чул необяснима тупурдия в къщата и си рекъл, че нещо не е наред при старата. Взел една брадва, повикал сина си и се затичал. Вече в двора на къщата ясно чул бабата да вика за помощ, да се кълне, че това са последните 50 лева от пенсията и да моли някого да не върши грях. Стоян се обърнал, видял сина си, че идва от към улицата и се завтекъл към къщата. Бутнал вратата, която била затворена, но не и заключена и влязъл. Вътре било тъмно, само стоновете на бабата се чували от към вътрешната стая, където баба Ивана по принцип спяла. Извикал я по име. В това време една сянка се задала по коридора, застанала за миг пред него, а после силно го блъснала назад. Той замахнал с брадвата, но не успял да уцели. Сянката го прескочила и тичешком се изнизала през вратата. Синът му успял само да разкъса черно кожено яке. После фигурата прескочила оградата и се стопила в съседските градини. Намерили баба Ивана в безпомощно състояние, цялата окървавена, едва дишаща. Повикали линейка и полиция. Леля Мара, събудена от шума, била излязла на улицата, качила се в линейката с баба Ивана, а Стоян и сина му останали с полицаите.

     Останалото го знаеше. Операцията приключи след четири часа. Лекарите не даваха особени надежди, но баба Ивана се беше вкопчила здраво за живота. Младата жена се помоли на Господ да не отнема скъпата ѝ майчица. Обеща си, че когато майка ѝ се закрепи, веднага ще я вземе при нея в апартамента. Само да оцелее.

       Изскърцването на отварящата се врата я извади от мислите ѝ. Беше главен инспектор Касабов от районното полицейско управление.

       -  Добър ден, госпожо Алипиева.

       - Дано поне за Вас да е добър, инспектор Касабов- изрече вместо поздрав Анна Алипиева и се обърна към инспектора.

       - Може и така да се каже- на устните му заигра нещо като полуусмивка- Как е майка ви?

       - Все още бере душа. В критично състояние е- Анна отмести зачервените си очи към леглото на майка си.

       - Дойдох, за да Ви информирам, че заловихме извършителя- в гласа му се появи известна доза гордост.

       Анна мълчеше, но го гледаше настоятелно.

       - Драган Игнатов- съвсем сухо я информира полицейският инспектор.

       - Кой? Драган ли, Драго? – изрече невярващо Анна, а сърцето ѝ спря за миг.

       - Да, госпожо. Драган Игнатов от същото село, живее през няколко къщи от вашата.

       - Не – заекна жената – не е възможно. Вие сигурен ли сте?

      - Напълно. Младежи го видели да се навърта късно около дома ви. В него намерихме портмонето на майка Ви, скъсано черно кожено яке, както и нож от кухнята на Ивана, с който… - но инспектора реши да не довърши мисълта си, защото видя пълното объркване в очите на Анна.

       - С Драго отраснахме като брат и сестра. Той остана пълен сирак едва девет годишен. Гледаше го баба му. Майка ми го обичаше като син, какъвто никога не е имала. Той буквално живееше у дома. Каквото родителите ми купуваха за мен, същото се взимаше и за него. Нашите го издържаха изцяло, докато беше студент. После се върна на село и се захвана с търговия. Когато баща ми почина той беше опора за мама. Копаеше в градината, извършваше дребни ремонти, а мама го переше, готвеше му, почистваше къщата му… Не е възможно, станала е грешка. Търсете истинският извършител, по дяволите- ядоса се Анна и повиши тон.

      - Той направи пълни самопризнания. От дълго време вярвал, че у вас има злато, а Ивана го крие. Бизнесът му не вървял и решил да го потърси. Изчакал да се стъмни, маскирал се, взел резервния ключ и …

       Силно и продължително пиуууууу прекъсна инспектор Касабов. А правата линия на монитора зачеркна двама човека едновременно от живота на Анна.