Бог е в дъжда
- Беатриче, за любовта няма убедително обяснение... Тя се издига, цъфти... пропада... изчезва... - каза баща ми и протегна ръце към мен. Опита се да ме прегърне, както правеше, когато бях дете, но не... Вече не бях дете! Не ми бяха нужни неговите прегръдки. Той никога нямаше да разбере болката, която раздираше сърцето ми.
- Махни се! - оглушителният ми писък се разнесе из коридора и изчезна.
- Мислиш се за много голяма, но нямаш никаква представа за истинската болка. - след тези свои думи баща ми излезе от стаята и внимателно затвори вратата. Изпитвах ужасна ярост. Господи, изгаси звездите... не са ми нужни вече. Изкорени растенията, убий ме...
Погледнах през отворения прозорец... дъжд... Спомних си за момента в детството, когато дядо ми ми каза, че Бог е в дъжда. Протегнах ръка... Сега вече и Бог усещаше болката ми. Сега вече не бях сама...
© Тифа All rights reserved.
