Обичам разходките нощем. Обожавам красотата на града по това време, наслаждавам се на спокойствието му и се чувствам сам, което често ми е необходимо. Звездите със своята яркост засенчват всички лоши помисли, а луната сякаш се отразява в очите ми, съобщавайки по този начин на самата себе си, че я гледам. Тихият нощен ветрец показва, че не съм единствения наоколо, но го прави по свой собствен начин - разлюлявайки листата и клоните на дърветата, които ти шептят на някакъв си техен език, който е изпълнен с романтични и успокояващи слова.
 И тази вечер имах нужда от ментална почивка, така че се поразходих из кварталните улици. Нормален край на това денонощие - всички магазинчета са вече затворени, но все пак огряват със светилините си пространството около себе си. Изключение прави единствено спретнатия квартален бакалия с надпис "non-stop", пред който на една масичка са заседнали три явно пияни персони от мъжки пол, изгубили каквато и да е представа за време, а дори и пространство. Към реалността могат да ги върнат единствено техните съпруги, ако все още имат такива. А дори да имат - ако изобщо в жените им все още присъства някакво дори минимално желание вкъщи да се носи мирис на алкохолни пари. Подминавам нататък и се разминавам с двама влюбени, които прегърнати и усмихнати са се запътили към своя дом, където заедно ще изпратят още един изпълнен с малки радости ден. Някаква странна и изпълнена с носталгия въздишка се заражда в мислите ми, но бива прекъсната от седящия пред мен квартален парк - моята крайна дестинация на ежедневните ми вечерни разходки. Поемам по една от алеите му, взирайки се в мрака, който от време на време бива прекъсван от някоя оцеляла по чудо улична лампа, която хвърля светлина в околията си. Точно след една такава лампа спокойствието ми бива прекъснато от глас на възрастен човек. Прекалено много се бях съсредоточил в безкрайността на нощта, затова не чух какво изрече черната сянка, която се беше заседяла на пейката вдясно от мен.
- Моля? - промълвих аз възможно най-любезно.
- Какво дириш тук по това време, момче? - отговори тъмния силует, който малко по малко се избистряше. Това беше около 60 годишен старец с дълга и побеляла коса, с буйни вежди, които също не бяха пощадени от цвета на старостта.
- Разхождам се малко.
- По това време? На вас младите през деня са ви разходките.
- Аз излизам често навън вечер, успокоява ме. - обясних аз, като се зачудих защо ме бе заговорил възрастния човек.
- Знам те тебе, почти всяка нощ минаваш от тук и никога не ме забелязваш.
Замислих се дали в действителност за първи път виждам стареца. Сякаш на филмова лента за секунди се изредиха всички моменти, в които прекосявах парка и в нито един кадър не успях да видя силуета на стоящия пред мен. Измъмрих едно конфузно "Ами...", което беше прекъснато от този приветлив старчески тих смях, от който понякога ти се пълни душата.
- Ела и седни до мен, нека си поговорим малко, че кой знае чак кога ще имам радостта да обеля дума с някого.
Леката му и почти незабележима усмивка сякаш ме накара да го направя, главно от съжаление. Приближих се бавно, седнах на пейката и го погледнах, но този път по-отблизо. Едва сега видях, че той беше скръстил ръцете си върху бастун, както и че беше облечен с един от онези раирани костюми, които вече не се срещаха никъде, освен по забравените бабени гардероби.
- Ами, кой си ти? - попитах го аз, след което преместих погледа си към лицето му, което явно беше изживяло доста.
- За тебе - вероятно просто един побъркан старец, който в полунощ седи на една забравена от човечеството пейка в кварталния парк и разговаря с непознати, сякаш са му първи приятели от години. Малко се смутих, защото бях напълно съгласен с думите му. На лицето ми се появи една от онези усмивки, които ние - хората, не можем да контролираме. Искрена деформация на мускулите на лицето, изразяваща същността на ситуацията. Тази усмивка се появи и на лицето на възрастния човек.
- Иначе, - продължи той - съм носител на това гордо българско име Йордан, както и на няколко медала, които ми бяха връчени при моето служене в армията по комунистическо време. Притежател съм и на няколко белега по лицето, които ми бяха оставени за спомен от славните дни, когато се изправях срещу Партията.
Отново се усмихна, сякаш прехвърляйки ми топката в този момент. Бях малко объркан от красноречивия му профил, който си беше създал току-що.
- Аз съм Иван - започнах своето представяне аз - носител на титлата "шут на класа" в моето училище, както и на няколко синини по краката, оставени от завиждащи ми за този ранк съученици. - описах се аз.  Старецът се засмя, след което ме похвали за отговора ми.
- А ти какво правиш тук в края на деня? - запитах го аз.
- Посрещам следващия. Повече ми се услажда всяка минута от деня, ако съм го приветствал, докато съм бил буден.
- Сигурно - заявих аз, усмихвайки се отново. За момент замълчахме, но тишината бе прогонена от гълъба, който кацна пред нас. И двамата вперихме поглед в него, а той, сякаш смутен от ситуацията, закрачи към полянката отсреща.
- Вярваш ли в Бога? - попита ме стареца.
Погледнах го учудено. Той все още следеше гълъба.
- Да, разбира се. - отвърнах аз.
- И какво е той за тебе?
Замислих се доста за отговора. След малко - сякаш наизуст, му отговорих:
- Създателят и Господарят, Покровителят на всички добродетели.
 Дядо Йордан се усмихна. Поклати главата си леко и почти незабележимо, погледна към отсрещното дърво и зададе втория си въпрос, който отново ме обрече на размисъл:
- А виждал ли си го някога?
- Не, - отговорих аз плахо, все още недоумявайки защо стареца ме пита подобни неща - защо?
- Защо тогава вярваш в съществуването му?
- Бог е един идеал, една свещенна сила, а не конкретна личност. - отвърнах му аз.
 Възрастният се усмихна отново, погледна ме и каза:
- Защо мислиш така? Защото така са ти казвали родителите ти, защото така пише в детската Библия?  Замислих се за момент, но отговорът беше ясен и на двама ни - положителен. Странно ми беше откъде той знаеше, че в действителност съм прочел единствено детската Библия, но не посмях да го попитам.
- Да, нещо такова.
- Имаш ли изобщо нужда от такъв идеал? - зададе ми той поредния въпрос.
Двоумях се дали отново да се усмихна и да отговоря положително, или да поразмишлявам малко преди това. Трябваха ми около десет секунди, в които да създам някаква бъркотия в главата ми, след което да отговоря:
- Ами... не знам.
- Помисли си хубаво. Дали Бог не е просто още един начин да те накарат да се подчиняваш на тези, които иначе не могат да те контролират?
 Организирах набързо мислите си, анализирах казаното от стареца и... той се оказа прав. Кимнах в знак на съгласие, поглеждайки някак си гузно към земята, незнайно защо. Това продължи около минута. Дядо Йордан въздъхна и ме попита:
- Все още ли вярваш в Него?
- Да - отговорих му аз искрено.
 Той се засмя, след което каза:
- В това няма лошо. Ходиш ли на църква?
- Да - отговорих аз - почти всяка седмица ходим цялото семейство, за да запалим по някоя друга свещ за здраве.
- Тази свещ не можете ли да запалите и вкъщи?
- Можем, но вкъщи не можем да сме толкова близки до Бога.
Старецът се усмихна и продължи с въпросите си:
- Защо мислиш, че в църквата си по-близо до Него? Къде точно се намира той, че се приближаваш до обятията му именно в храмовете? И нужно ли е да запалиш свещ, че да си му благодарен за всичко, което е направил за тебе? Нима е нужно да купиш любовта си към величието Му?
  Въпросите му ме поразиха и за секунди разбиха някои от представите ми за Бога, които бяха изграждани в мен с години. Вдигнах въпросителен поглед към възрастния човек.
- Бог живее в теб - продължи той - Бог е нещото, което те прави добър. Бог е онзи липсващ човек от ежедневието ти, на чието рамо можеш да поплачеш когато си сам и имаш нужда да споделиш малко от мъката или радостта си. Бог е тази сила, която те кара да си щастлив и да гледаш напред устремено. Бог... всъщност е вярата - тази, която живее в теб. Всичко останало е религия, а религията е грешно тълкувание на тази вяра. Ти си роб на тази вяра. Ти и всички останали, смеещи да се нарекат деца на Бога.
  Краката ми потрепнаха сякаш в следствие на породен в мене страх. Почувствах се сякаш се отричам от това, в което съм вярвал досега. Усетих, че съм на прага на едно ново царство, в което всичко е искрено и обяснимо. Мълчах, защото нямах какво да кажа. Старецът продължи:
- Знам какво ти е. И аз съм минал по този път, и аз съм преживал същия този момент. При мен удара беше по-голям, защото ме завари на една по-солидна възраст, в която вече бях създал човешки живот. Разби на парчета ценностната ми система и ми постави една непосилна за всяко човешко същество задача - да градя наново характера си, както и вижданията си за всичко около мен.
   Тишина изпълни всичко наоколо. Единствено вятъра напомняше, че ни слуша, но и той утихна след време. Попитах дядо Йордан:
- Сега вярваш ли в Него?
  Той въздъхна тежко, погледна скръстените си ръце, и рече:
- Вярвам в една по-висша сила от Бога. Или може би вярвам в самия него. Трудно ми е да определя... просто вярвам в себе си. Открих, че през всичките тези години, когато съм се молил на Покровителя, всъщност съм се молил на себе си. Осъзнах, че всичките благодарности, които съм отправил към Него, са били просто един по-странен начин да благодаря на себе си за това, което съм постигнал. На света има една единствена висша сила... и това съм аз. Твоят Бог, Иване, си ти.
  Вперих поглед в земята. Замислих се за това. Разбрах, че старецът беше прав - единствено аз мога да контролирам себе си. Единствено аз мога да правя с живота си каквото пожелая. Единствено аз мога да определям кое е добро и кое - лошо. Само аз имам правото морално да наказвам грешките си. Никой друг не може да бъде добродетел за мене, ако не аз самия. Замислих се и за много примери от живота ми до момента. Замислих се за всичкото време, прекарано в църквите. Замислих се за още много неща...    Съсредоточеното ми състояние беше нарушено от песента на кацнала на отстрещното дърво птичка. В далечината на небосклона съзрях слънчева светлина, която бавно започваше да обгръща всичко. Едва сега осъзнах колко време се мина от последната реплика на стареца. Обърнах глава към него, но видях единствено другата половина от пейката, която беше празна. Огледах наоколо - нямаше и следа от него. Дали той просто си беше тръгнал докато съм бил погълнат от мислите си? Или може би не? Недоумявах какво точно се беше случило, но то беше факт. Знаех и какво предстои. Беше дошло време да преосмисля живота си, да осъзная доста истини, както и да открия още повече лъжи.
  Това утро беше различно от всички останали - то отбелязваше началото на един друг период от моя живот, сякаш по-истински. Станах от пейката и с бавни стъпки потеглих към вкъщи, като постепенно вдигах поглед от земята. Всичко наоколо беше различно, по-красиво и по-искрено. Започна да ми харесва да вярвам в себе си. Като за начало, реших да се прибера и да се наспя едно хубаво, защото ми предстоеше едно изпълнено с прозрения и лъжи, придружени със сълзи на радост и тъга събитие - очакваше ме остатъка от моя живот.