Реши да се обади на брат си. Тази болка не минаваше вече трети ден.

     – Вляво е – каза. – Трябва да е от сърцето. Обаче защо не получавам инфаркт досега?

     Брат му се изсмя.

     – А трябва ли?

     – Де да знам. Така съм чувал. Бодне те яко – и отиваш на кино.

     – Хубаво звучи, обаче не е така. Мен не ме болеше. Просто се задъхвах и нямах сили.

     Брат му беше претърпял операция на сърцето преди три месеца. Затова му се обади – да сподели опит.

     – Значи не е от сърцето тая болка.

     – А, това не знам. Най-добре отиди на кардиолог.

     – Мързи ме. Трябва направление, опашки, мръщене, потребителски такси, шегички, погледи. Мразя да ходя по доктори. А после – в болница, системи, отпечатъци от пръстите... Ужас.

     – Тогава защо ми се обаждаш?

     – Да те питам дали и при тебе беше така. Такава тъпа, упорита, въртелива болка. Съня ми взе. А и на работата нещо взе да ми изтръпва лявата ръка. Едва я движа. Обаче не искам да казвам на никого, току-виж ме уволнили.

     Брат му пак се изсмя. Операцията му беше успешна и той се чувстваше добре. Пък и му дадоха доста месеци отпуск по болест. Отслабна, кожата на лицето му се промени, подмлади се. Всеки ден се разхождаше по час и половина – не беше правил това от години. Даже от десетилетия.

     – На нашите години, брат, ремонтът е неизбежен. Като при автомобилите. Но щом говорим за сърцето, там нещата винаги са сериозни. Така че по-добре прежали пръстите си и дай отпечатъци от тях. Щом е за здравето.

     – То, здравето, не се оправя с биометрия. Ако питаш мене – и от кражбите няма да се излекуваме така. И не е проблемът в пръстовите отпечатъци или в опашките, нищо че вдигам кръвно от тях. Проблемът е, че не искам да ме боли. Не искам да имам проблеми.

     – Че кой иска? Не се дръж като дете.

     Не се държеше като дете. Знаеше, че от службата по трудова медицина искат справки от работодателя за всеки служител, който е ползвал болнични през годината. Той досега успяваше да покрие своите болнични – работеше в частна фирма и там не държаха толкова на тези неща: обаждаше се, че е болен и не носеше в офиса листовете. Обаче вече започна да прави впечатление, че не ходи изобщо на профилактични прегледи. Сподели го на брат си.

     – Откога не си ходил?

     – От две години.

     – Е, не е толкова много.

     – Абе не е, обаче усещам, че ми се чудят. Гледат недоверчиво – и не за друго, а заради парите. Те, нали са богаташи всичките ми шефове, акционерите на фирмата, та се дивят защо не се възползваш от нещо, което ти е безплатно. Законът ги задължава да плащат тези прегледи за всеки служител и те волю-неволю превеждат сумите на здравната каса.

     – Ами ти защо не ходиш?

     – Казах ти вече. Какво има толкова да си преглеждам? Последният път, когато отидох, установиха, че имам късогледство. Оттогава нося очилата. Сто лева се изръсих да си ги купя! Сега кой знае какво ще кажат. Аз си знам болежките.

     Брат му въздъхна. Помълчаха.

     – Ало – тихо изстена в слушалката по-малкият брат, този, който се обади. – Там ли си?

     – Тук съм, къде да вървя. Радвам се да те чуя. Но не се радвам да чуя това, което казваш.

     – Знаеш ли, брат, аз съм най-стар във фирмата. Всички останали ходят на тези тъпи прегледи. Преглеждат си всичко, дори и органи, за съществуването на които не са и предполагали. Жените – те са жени, не са момичета, на по трийсет-трийсет и пет години, все нераждали, непрекъснато си правят там разни женски изследвания, за да си сигурни вероятно, че още са от същия пол. А момчетиите, нямат и двайсет и пет, търчат да им гледат простатата, защото се чудят защо не пикаят на всеки десет минути, задържали токсини в себе си. После си вземат резултатите и правят нещо като съвещание. Обсъждат левкоцити, разни там други неща, коефициенти, диоптри, кръвни телца и не знам какво още. Доволни са от здравето си и смятат да живеят вечно.

     – Нормално е. Всички млади хора смятат, че живеят вечно. И в извесен смисъл е така.

     Сега пък по-малкият брат въздъхна. Запъна се, защото не разбра в кой смисъл младите ще живеят вечно. Не може да има такъв смисъл. В лъжата няма смисъл. Каза го на глас.

     – Не е така, не си прав, братко. Най-големият смисъл е в лъжата. В тази, в която си предпочел да вярваш. Ти искаш да си здрав, но очевидно не си. Знаеш, че трябва да се прегледаш, знаеш дори, че най-вероятно имаш заболяване. Нощем се страхуваш – сигурен съм, потиш се, бълнуваш, че може да е нещо сериозно и мислиш за децата, за заема, за делкото на колата и затова, че може би трябваше вече да си сложил зелето в бидона, защото после може... И не спиш.

     – Това е така.

     – И на сутринта се лъжеш, че всичко ще бъде наред, че всичко ще се оправи. И че си още млад, за да се притесняваш. Лъжата понякога е смисъл. Както убеждението, че ще живееш вечно само защото си млад и няма видима причина това да се променя някога.

     – Това е заблуда.

     – А какво е заблудата? Добронамерена лъжа? Доброволна самоизмама? Или нещо такова. Отивай на лекар, повече няма какво да ти кажа. И престани да се залъгваш.

     Затвори слушалката брат му. Гласът му накрая звучеше сериозно и заповеднически.

     Ще отида, брат, каза си. Непременно. Все пак си по-голям от мене, по-умен си, знаеш повече... Пък и тая операция, дето я изкара, няма как да не си нервен, много ти се насъбра на главата. Обаче да ти кажа ли нещо? Това, за лъжата, не е съвсем така. Какво е да си здрав? Цената каква е? Да лежа вкъщи безработен, както вече ми се е случвало два пъти, да гледам как децата мизеруват, как жена ми плаче в тоалетната, а аз да си харча последните стотинки за лекарства, витамини или за някой здравословен зеленчук... Не става! По-добре е да живееш в лъжа, щом тя е добронамерена, отколкото да тънеш в истината на реалността. А реалността никога не е добронамерена, тя е истинската болест. Поне в България. Така че, извинявай. Ще те послушам, но по-нататък.

     Разговорът го ободри, той размаха лявата ръка над главата си и му се стори, че болката малко поутихна.