Болката отляво
2 min reading
Някои го наричат "болката отляво", други "страдание", трети "мъка" и така нататък, и така нататък. Какво е това? Как можеш да наречеш момента, когато нищо вече няма смисъл?! Когато не се усмихваш, когато не говориш, когато не възрприемаш нищо? Храниш се и не усещаш вкуса на храната. Стоиш пред огъня, а не усещаш топлината му.
Лесно е да си кажеш:: "Така е било писано да стане." Майната й на съдбата! Има ли въобще такова нещо? Ами ако има, то тогава не си върши работата! Каква е тази съдба, която ти отнема всяко хубаво нещо? Чакаш, чакаш... а нещото все не идва. Опитваш, опитваш... но нищо не се получава както трябва. Това не е съдба, това е начин на живот. Живот, от който не можеш да излезеш жив. Просто трябва да се мъчиш, да страдаш, да те боли отляво...
Искам да се скрия някъде, омръзна ми всички да надникват в живота ми. Искам място, кеото да е само за мен. Място, където да сме само аз и тишината. Но има два вида тишина - черна и бяла. Аз искам бялата. Тя е просто... тиха. Черната е подтискаща. Примери? Когато и двамата мълчим и аз те наблюдавам без да знаеш - това е бяла тишина. Когато те питам какво има и какъв е проблема, а ти ме погледнеш и продължаваш да мълчиш - това е черна тишина. И все пак... какво да направя, за да спре тази тъпа болка?! Сълзите намаляват, но не и тя. Каква съм аз? Изоставена? Забравена? Намразена? Кажи ми каква съм за теб? Поне това ми кажи. Знаеш ли колко е тежко да не знам къде си, с кого си, какво правиш?... Не знам мислиш ли за мен, поглеждаш ли през прозореца и замисляш ли се как се чувствам аз?!
Затваряш се в себе си и бавно ме убиваш. А аз обвинявам нещото, наречено съдба. Не тя ми причинява всичко това, а ти. Заради теб съм толкова различна. А не искам да съм такава, не се харесвам така. Искам да бъда весела и щастлива. Такова трябва да бъде всяко едно 17 годишно момиче. Все още съм твърде малка, за да ме боли толкова много. Все още не съм натрупала толкова грехове, за които да плащам такава висока цена. А ти дори не искаш да ме чуеш. Ти си жестокият съдник, който не иска да ме разбере.
А "болката отляво" продължава. Времето минава. Ти ту биваш леко изместен от съзнанието ми, ту пак заемаш челна позиция. Но при всяко положение болката си остава - ту по-силна, ту по-лека, но все така осезаема, все така... болезнена.
Лесно е да си кажеш:: "Така е било писано да стане." Майната й на съдбата! Има ли въобще такова нещо? Ами ако има, то тогава не си върши работата! Каква е тази съдба, която ти отнема всяко хубаво нещо? Чакаш, чакаш... а нещото все не идва. Опитваш, опитваш... но нищо не се получава както трябва. Това не е съдба, това е начин на живот. Живот, от който не можеш да излезеш жив. Просто трябва да се мъчиш, да страдаш, да те боли отляво...
Искам да се скрия някъде, омръзна ми всички да надникват в живота ми. Искам място, кеото да е само за мен. Място, където да сме само аз и тишината. Но има два вида тишина - черна и бяла. Аз искам бялата. Тя е просто... тиха. Черната е подтискаща. Примери? Когато и двамата мълчим и аз те наблюдавам без да знаеш - това е бяла тишина. Когато те питам какво има и какъв е проблема, а ти ме погледнеш и продължаваш да мълчиш - това е черна тишина. И все пак... какво да направя, за да спре тази тъпа болка?! Сълзите намаляват, но не и тя. Каква съм аз? Изоставена? Забравена? Намразена? Кажи ми каква съм за теб? Поне това ми кажи. Знаеш ли колко е тежко да не знам къде си, с кого си, какво правиш?... Не знам мислиш ли за мен, поглеждаш ли през прозореца и замисляш ли се как се чувствам аз?!
Затваряш се в себе си и бавно ме убиваш. А аз обвинявам нещото, наречено съдба. Не тя ми причинява всичко това, а ти. Заради теб съм толкова различна. А не искам да съм такава, не се харесвам така. Искам да бъда весела и щастлива. Такова трябва да бъде всяко едно 17 годишно момиче. Все още съм твърде малка, за да ме боли толкова много. Все още не съм натрупала толкова грехове, за които да плащам такава висока цена. А ти дори не искаш да ме чуеш. Ти си жестокият съдник, който не иска да ме разбере.
А "болката отляво" продължава. Времето минава. Ти ту биваш леко изместен от съзнанието ми, ту пак заемаш челна позиция. Но при всяко положение болката си остава - ту по-силна, ту по-лека, но все така осезаема, все така... болезнена.
© Сандора All rights reserved.
