Болни времена

                                                                             мини проза

    Влезе в просторната чакалня на гарата, спря се пред информационното табло и се загледа в разписанието на влаковете. В този момент чу зад гърба си:

    – Извинете, бихте ли ми казали в колко часа потегля бързият влак за София?!

    Обърна се и видя усмихнатото лице на един около 40 - годишен католически свещеник, интелигентен мъж, облечен в черно, висок, атлетичен, спретнат на вид, чиято бяла якичка блестеше от чистота.

    – Да, господине. Влакът тръгва след 30 минути от 3 коловоз.

    Мартин погледна още веднъж часовника си, за да се увери в точността на изтичащото време.И когато вдигна поглед, свещеникът беше изчезнал, беше се разтопил в ефирното пространство, сякаш никога не беше съществувал... Мартин извърна поглед машинално към няколкото входове и изходи на чакалнята, изтича към перона, погледна към спрелите влакове, към чакащите, слизащи или качващи се пътници, но... свещеникът сякаш се беше изпарил!

    Задълго тази случайна среща се беше запечатала в съзнанието на Мартин. Той имаше странното усещане за нещо мистично, за докосването до някакво безплътно, но реално съществувало видение – като изпратен от съдбата знак, като провидение, което искаше да му подскаже нещо важно и едновременно с това да го предпази от съществуващото зло.

    Пък и какво да очаква един самотен, забравен от другите човек в този студен и безизразен хищнически свят на грешните... Година по-рано Мартин беше назначен на нова работа, в нов колектив, в нова работна среда. От няколко месеца майка му лежеше на легло и той трябваше да се грижи за нея. С личния си автомобил редовно караше баща си на химиотерапия в големия град... И всичко това до такава степен, че вече му беше писнало от болници! Освен това всяка събота и неделя, за да придобие нова специалност и да се преквалифицира, Мартин посещаваше лекции в университета, а в края на всеки модул готвеше курсови работи или се явяваше на изпити, без да отсъства от работа, без да ползва отпуск... Темпото беше непрекъснато, болезнено, уморително... При това не срещна разбиране, не получи очакваната подкрепа. Защото в този грабителски, нехуманен, вече деградирал, болен и изчезващ свят, в който властваха парите, политиканстването, лицемерието, провинциалната еснафщина, озлоблението и безпардонната простота, всеки беше загрижен единствено и само за себе си и за собственото си благополучие. Всъщност не хора, а някакви полудиви същества, прилични на вълци, които след като бъдат наранени, се оттеглят в своите леговища, ближат раните си, а на другия ден, озлобени, неразбиращи, отдавна забравили що е прошка, се впускат още по-стръвно, за да захапят поредната си жертва... И в тази почти налудничава и мъглява картина намираше своето гротескно отражение светът.

    Но още по-трудното дойде в момента, когато една сутрин Мартин почувства пареща болка под лявата си мишница и напипа една твърда, доста наедряла бучка. Разбира се, веднага отиде на лекар и започна да пие антибиотиците, които му бяха предписани. Нямаше време за чудене, за умуване, за вайкане, за суетене. Трябваше да работи, да се учи, да помага на близките вкъщи...

    Това беше животът му. Живот без почивка. Живот без компромиси.